7 Февруари 2014
Милен Радев, http://de-zorata.de/
В упадъчната фаза на всяка зима, на границата между леденото отчаяние и пролетното предчувствие, всяка година Берлин става за 10 дни столица на световното кино.
В тазгодишната борба за златните и сребърни мечки се включват 20 филма от 13 страни. Още три(продуцентите на които се блазнят от маркетинговия ефект на Берлинале, но се боят от унижението да бъдат пренебрегнати от журито при раздаване на наградите въпреки колекцията от звезди във филмите им) участват в официалната програма „извън конкуренция“.
Това са The Monuments Men на режисьора и изпълнител на главната роля Джордж Клуни, с Мат Деймън и Кейт Бланчет (за специална част на американската армия в края на Войната, чиято задача е да спасява произведения на изкуството, преди да бъдат унищожени от национал-социалистите?!?!),
Nimphomaniac (на безспорния маниак Ларс фон Трийр) – лента, кичеща се отсега с лаврите на „първия порнофилм в сериозното кино“ с тъй невинната на вид Шарлот Генсбур
и La belle et la bête с Леа Сейду, фантасмагорична приказка от XI век.
Сред официалната конкуренция за Мечките изглежда ще има за всекиго по нещо, но както се опасявам, само за автора на тези редове – почти нищо.
Днес Берлинале се открива с фанфари, светлинна феерия и The Grand Budapest Hotel на Уес Андерсън. Рядко ми се е случвало досега освен във филм на Уди Алън да срещна такова съзвездие от големи имена в една продукция: Ралф Файнс, Тилда Суинтън, Бил Мърей, Джуд Лоу, Ейдриън Броуди, Оуен Уилсън, Уилем Дафоу, Едуард Нортън, Джеф Голдблум…
Помнейки силно затормозилия ме със своето безсмислие The Royal Tennenbaums на същия режисьор и четейки предварителните анотации за новия му филм като „бурна и драматична семейна и социална комедия“, нямам много добри предчувствия.
С по голям интерес ще очаквам Macondo от Австрия за терзанията на чеченско семейство във виенски бежански лагер. Неотменимият филм от Китай в програмата този път е No Man’s Land на режисьор и с актьори, чиито имена вероятно ще кажат толкова малко на читателите на този блог, колкото и на пишещия. Към него ме привлича само описанието, което прочетох, че е издържан в традицията на итало-уестърна. Да видим…
Колкото и да разнищвах другите заглавия от официалната конкуренция, не мога да кажа, че намерих нещо, което да ме накара от първия ден да тръпна в очакване на премиерата на филма. Сред социалните драми от Аржентина, семейните травми от Перу, вълненията на поръчков убиец от Гърция и преживяванията в салон със слепи масажисти от Китай, с известна надежда гледам към La voie de l’ennemi на Рашид Бушареб, който през 2009 г. силно ни развълнува със своя London River. Този път той поставя киноразказа си в тексаско провинциално градче, където се опитва да устрои своя нов живот излежал присъдата си затворник. Дори и само заради тримата ми абсолютни любимци, участващи във филма ще го чакам с нетърпение: Форест Уитакър, Бренда Блетин и Харви Кайтел!
За останалото – като (и ако) му дойде времето.
За финал не мога да не споделя едно от специалните преживявания на всеки, който се опитва с помощта на официалната фестивална прес-брошура, съдържаща данните за всички филми с кратки анотации, да вникне в предлаганите заглавия, да си направи някаква лична селекция и да си разграфи фестивалните дни.
Следва случайна (е, признавам, не съвсем случайна) подборка на няколко от анотациите на филми:
Xi You (Китай): „Будистки монах се придвижва екстремно бавно по улиците на Марсилия. Необичайни ракурси на камерата колажират кварталите на града в хипнотизиращо пространство, в което медитативното пътешествие се превръща в изненадващо откритие.“….
Cheaol-ae-kum (Южна Корея): „Изпълнен от мъката на раздялата безименен разказвач реди във филмовото си писмо до напусналата го поради внезапна религиозност приятелка своите разсъждения за необичайни форми на божественото: праисторически наскални рисунки на китове или гигантски индустриални халета на Хюндай.“…..
Que ta joie demeure (Канада): „Абсурдна театрална пиеса, в която човек и машина се сливат в една симбиоза: в различни фабрики работници стоят пред апарати, които тракайки задават ритъма, докато абстрактни анекдоти рефлектират съотношението между човек и машина.“…
Is The Man Who Is Tall Happy (Франция): „В един пулсиращ поток на фантазията от рисувани анимации режисьорът разгръща своите впечатления от разговори с американския лингвист Ноам Чомски като мечтателно визуализира езиковото осмисляне на света.“
Мъгла (Германия): „Филм, изтъкан като фина паяжина, свързващ невъзможностите. За какво става дума в него? За нещо, което всеки познава, но което звучи във всекиго различно и никога не би могло да се предаде в писан текст.Нека да го наречем вътрешно бръмчене.“
Точно. Да живее вътрешното бръмчене!
До нови срещи…
http://www.svobodata.com/page.php?pid=13178&rid=&archive=
Андрей Пионтковски
