Киното, което стряска

© Милен Радев

Два са филмите през последните дни на Берлинале, които се посрещнаха с възторг от аплодиращата зрителна зала и с почти единодушното възхищение на критиците. Говоря за две напълно противоположни като тематика и авторски подход продукции. Свързва ги едно – те са дело на майстори, на талантливи и въодушевени от работата си екипи.

В секция Панорама, където често се въртят тайните фаворити на публиката, филми, за някои от които на селекционната комисия просто не е стигнал кураж да ги включи в конкурсната програма, вчера имаше премиера

Tough Enough

на един от най-талантливите и касови млади германски режисьори Детлеф Бук. Рядко съм присъствал на толкова динамична и експлозивно заредена публика в голямата зала на Zoo Palast. Наред с обичайните фестивални гости към центъра на града се бяха вдигнали живописни персонажи от проблемния квартал Нойкьолн с неговите турски, арабски, руски гета – статисти, лично поканени от режисьора за премиерата на невиждано реалистичния му и жестоко безпощаден филм.

Някъде в хрониката на Биеналето през изминалите дни бях споменал прогресиращия социален разпад на столицата. Берлин е град, изправен пред практическа неплатежоспособност след многогодишни финансови злоупотреби на политическата класа. При население 3,4 милиона жители Берлин е обременен с дълг от 58 милиарда евро – без прецедент в европейски мащаб. Публичните разходи се свиват постоянно и са близо до минимума, след който функционирането на определени сектори на обществения живот става проблематично.

Това се отнася и до образованието, мерките за охрана на обществения ред или за интеграция на големите компактни маси мигранти в някои микрорайони. В квартали като Вединг и Нойкьолн вече съществуват гета (по официалната терминология «проблемни махали»), където след 17 часа обикновени полицаи предпочитат да не замръкват. Там, и това се признава от длъжностни лица на непублично ниво, съществува собствено правораздаване, както отдавна съществуват свои автономни форми на кредитиране, на разпределение на жилищния фонд.

Именно в Нойкьолн, кварталът, където, както чувам от познати германци от по-престижните райони, кракът им не е стъпвал през последните 5 години, Детлеф Бук намира сюжета за новия си филм. Нойкьолн, чийто уличен пейзаж край булевард «Карл Маркс» и пресечките наоколо вече напомня по-скоро балканска метрополия с анадолски колорит, отколкото средноевропейски град.

«На 15-ия си рожден ден бях прогонен от рая», така започва разказа си Михаел – живял до тогава във вила в престижния квартал Целендорф и изхвърлен на улицата заедно с майка си - любовница на богат адвокат, който решава, че трябва да си намери нещо по-младо срещу прогресиращата импотентност. Двамата се приютяват в мизерна квартира в сърцето на Кройцберг и Михаел тръгва в новото училище, неприличащо на нищо, което той е виждал до тогава през живота си.

Още първият ден е пребит, лишен от джиесем, пари и маратонки и от тук нататък всекидневието му се превръща в безкрайно унижение и садистки тормоз от владеещите училищните дворове и входовете на сградите турски банди. Учителите немци са капитулирали и с карикатурно поведение се опитват да поддържат пред самите себе си илюзията, че преподават нещо на някого. Всъщност учащи се просто няма. Има седящи в клас, пушещи, ругаещи, биещи се тийнейджъри, но не и учещи – поне в училище те няма какво да научат за живота, който ги очаква.

Това друго учене става навън и Михаел бързо схваща основните правила. Като един от малкото в квартала с немски външен вид, той прави впечатление на Хамал – елегантния шеф на мафиотска арабска групировка. Започват да го натоварват с малки куриерски задачи – пакет хашиш, после кокаин – все повече и повече – при редките полицейски рейдове Михаел е последният, върху когото би паднало подозрение.



Бруталността на действията има паралел в бруталността на изображението – колоритът е почти отмит – преобладават оттенъците на мръсносивото и кафявото, цитатите на неореализма са вградени с умение и не пропускат своето въздействие. Камерата се движи на нивото на очите – зрителят става максимално близък участник в сцени, каквито познавахме само от филми за Ню Йорк, а сега знаем, че се случват на не повече от пет спирки с метрото от Александерплац.

След Tough Enough вече ще се говори не само за «Небето над Берлин» (Вим Вендерс), а и за улиците и фасадите на Берлин – толкова различни от блестящата и благоухаеща Фридрихщрасе. Саундтрекът е главно хип-хоп, денсфлор, пънк - напълно в духа на заглавието. Той изостря сетивата и те кара да свиваш неволно юмрук. Всекиго, който би протестирал, че реалиите във филма са пресилени Детлеф Бук призовава да се откаже от доброволната слепота, да отиде на място и види как се живее в квартали като Нойкьолн.

Незабелязано, казва той в едно интервю, е извършена промяна в обществения баланс, отношенията са неузнаваеми – докато арабско момче може да се движи необезпокоявано по улицата, защото зад гърба си има цял род от 200 души, то синът на самотна немска майка е предопределен да бъде жертва. Когато филмът е бил показван предварително пред турски младежи в градове в Западна Германия, те реагират с възхищение на описаната среда. Някои споделят с гордост, че са ходили вече в Нойкьолн (не в Берлин, а именно в Нойкьолн), разказва режисьорът.

Тъй като филмът едва ли ще се появи в разпространение в България ще завърша с нещо, което обикновено не се прави – ще разкажа края. На път с многохилядна сума от сделка с дрога, Михаел е нападнат от един от турските си мъчители и загубва раницата с парите. За Хамал ситуацията е проста: неговите мутри домъкват турчето пребито и оковано под един мост. Връчват револвер на Михаел и му дават възможност да избира – да стреля в тила на провинилия се противник или сам да получи куршум в главата. Ситуация, от която няма спасение. Наведен над гърчещото се тяло Михаел насочва цевта и застива в няколкоминутен ступор. Сцената е от най тягостните, които съм преживявал на екран. Накрая прокънтява изстрел...

След премиерата публика и критика бяха единодушни: до сега никой не е показвал така безпощадно и реалистично живота на едно поколение, за което няма бъдеще. Големият въпрос е – а какво бъдеще може да има тогава Берлин?

Утре ще продължим репортажите от Берлинале с разказ за другия забележителен филм - A Prairie Home Companion на един от големите майстори на съвременното кино Робърт Олтман. Той бе показан в официалната конкурсна програма.