понеделник, февруари 19, 2007

Много шум за (почти) нищо

Завърши 57-то Берлинале


©Милен Радев, специално за в-к "Седем", Берлин

Ето че и Берлинале 2007 вече влезе в киноисторията. Големият въпрос е, дали някой освен организаторите смята, че там на тазгодишните лауреати ще им бъде отредено кой знае колко почетно място. Една пристрастна равносметка на нашия кореспондент Милен Радев.

Спасението на финалната фаза на пресконференцията на наградените от Берлинале 2007 бе десантът на десетки китайски журналисти. Без тяхната неизчерпаема любознателност в залата вероятно би се възцарило същото неловко мълчание и припряно отвеждане на поредния лауреат, както при появата на повечето носители на сребърните мечки преди това. Липсата на въпроси към наградените, отсъствието на сериозен интерес към това, което творците биха могли да споделят, бе може би най-осезаемата оценка за изхода на Берлиналето от страна на интензивно следилите последните 10 дни акредитирани журналисти.

Малко е да се каже, че взетото, както научихме по-късно, за 20 минути решение на журито изненада специалисти и публика. То просто обърна с главата надолу всички очаквания след един фестивал, който можеше да бъде и наполовина по-къс, без това да се възприеме като сериозна загуба.

Златната мечка за най-добър филм на фестивала

бе връчена на китайския режисьор Куан-Ан Уанг за филма "Бракът на Туя". Той разказва сюжет от степите на Вътрешна Монголия – дълбоката провинция на Китай. Главната героиня е овчарка, която издържа семейство и недъгав съпруг. За да оцелеят, Туя решава да се разведе фиктивно и се омъжи за селския богаташ при условие, че той ще приеме и бившия й мъж в новото семейство. Героинята се бори с живота настойчиво, с кураж и находчивост. Пред очите й нейният свят се руши от неумолимия натиск на китайското икономическо чудо, сриват се хилядолетни традиции, завещаните от дедите модели на общуване нямат шанс за оцеляване в новото време.

Режисьорът Уанг развива във филмите си сюжети от живота на дребните, незабележими от висотата на официален Пекин хора. Повествованието във филма тече равномерно, камерата се движи плавно и без припряност изследва последователно гигантските монголски простори и вътрешния мир на героите. Авторите използват познатите вечни принципи на взаимно проникване на трагичното и хумористичното. Правят го сполучливо, без нито една фалшива нотка. Не е кой знае колко трудно да се предвиди обаче, че на филмовите каси макар и с бонуса на Златната мечка този китайски филм едва ли ще достигне дори отрицателния рекорд на миналогодишния златен призьор от Берлиналето "Гърбавица", който бе гледан от само 41 000 зрители.

Цели две сребърни мечки,

специалната награда на журито

и тази за най-добра мъжка роля получи аржентинско-германско-френската копродукция “Другият” на режисьора Ариел Ротер. Във своя втори филм Ротер представя една доста банална история за два дни от живота на мъж изпаднал в криза на средната възраст. Той приема чужда идентичност, впуска се като в среднощни приключения със сексуално-екзистенциална тръпка, но на финала застава пак росен-росен до леглото на благоверната си съпруга с подноса с кафе в ръка. Историята е наситена с клишета и плакатни, тежко натоварени със символична многозначителност епизоди. “Другият” е забележително незабележим филм, откликващ на един традиционен афинитет на решаващите фактори на “Берлинале” към претенциозен дискурс и дълобокомислена рефлексия там, където има малко основание за интрига или нови открития. Втората сребърна мечка за този филм получи изпълнителят на главната роля Хулио Чавез.

Още една

сребърна мечка – за режисура –

бе присъдена на Джоузеф Седар за израелската военна драма “Beaufort”. Това е солидно заснет, увличащ зрителя както със сюжета така и със сблъсъка на характери филм. Място на действието е Южен Ливан, по-точно средновековната крепост Бюфор, непосредствено преди изтеглянето на израелската армия. Свидетели сме на вътрешни и външни конфликти на войниците, на сражения и затишия – всичко това решено академично-конвенционално, без каквито и да е експерименти. Трудно е да си представим други сериозни аргументи за премирането на филма извън съображенията за политически коректно разсейване на призовете по световни региони.

Два филма, съвършено различни един от друг като замисъл и визуално преживяване бяха в центъра на всеобщите очаквания за неминуемо заслужено признание на финала. Привържениците и на двата преживяха разочарование. За единия - "The Good Shepherd" - вече разказахме подробно в предишния репортаж от Берлинале 2007.

Другият бе "Irina Palm" c легендарната, почти култова рок фигура от 60-те Мериън Фейтфул. На дългогодишната приятелка на Брайън Джоунс и Мик Джегър дължим такива вечни заглавия като „As Tears Go By“ или „The Ballad of Lucy Jordan“. Наскоро навършила 60 г. Мериън Фейтфул потресе едва ли не всеки видял я в ролята на  притеснена от живота пенсионерка, която за да помага на семейството си и за да изкара така нужните за спасяване живота на внука й 6000 паунда, постъпва на работа във

вулгарен порно шоп.

Заедно с Мики Манойлович (в ролята на съдържателя на секс заведението), без когото много от филмите на Кустурица нямаше да са това, заради което ги помним и ценим, двамата правят един филм безумно смешен, печален и дълбоко човечен.

Главната героиня Меги, наричаща сама себе си "праскащата чекии вдовица", овлядява виртуозно професията, която се състои в ръчното задоволяване на десетки сексуално притеснени лондончани. Меги се разполага в своето малко копторче, обзавежда го с присъщия й уют и контактува само с определена част от физиката на клиентите си, мушкана с британска дискретна анонимност през специална дупка в стената. В хода на сюжета героинята на Мериън Фейтфул претърпява такова развитие, изпълва екрана с толкова финес, ирония и достойнство, че до началото на гала церемонията почти никой не се съмняваше в носителя на
сребърната мечка за най-добра женска роля. Реалността бе друга – нито филмът, нито фантастичната Мериън Фейтфул бяха забелязани от журито...

При обявяването на неговото решение като че ли най-изненадана остана самата носителка на отличието – една от най-талантливите млади германски актриси от киното и театралната сцена Нина Хос. Тя играе ролята на Йела в едноименния филм на Кристиан Петцолд и се въплътява по неповторим начин в образа на жена от провинциално източногерманско градче, затънала в безработица и семейни проблеми. Йела повтаря това, което милиони източногерманци правят през последните години – заминава за Западна Германия, търси и намира успеха, но губи по пътя себе си, своята идентичност и така и не намира ориентирите, които никога не е имала и които и Западът не може да й предложи.

И все пак втората режисьорска работа на Роберт Де Ниро не бе пренебрегната изцяло от журито.  "The Good Shepherd" бе отличен  със сребърна мечка която се дава като "Отличие за целия екип на филма за извънредно художествено постижение". Трудно е да се избегне впечатлението, че става дума за награда-алиби – хем да се отличи безспорният и заслужен фаворит, хем да не се наруши крехкия глобален баланс на разпределение на наградите по световни кинематографично-икономически региони.

Като събитие на фестивала бе анонсирано показването на неселекционирания за конкурса, но включен в най-реномираната поредица Berlinale Special филм на прославените режисьори братя Паоло и Виторио Тавиани

"Дома на чучулигите".

Темата е геноцидът над арменците през 1915 г. извършен планомерно и организирано от младотурския режим в Истанбул. До днес това е тема табу в Турция, затова в Берлин като град с триста хилядно турско население бяха взети специални мерки за сигурност, очакваха се дори безредици пред премиерното кино. Филмът бе обявен предварително за трагичен шедьовър, който заслужава да бъде видян по цял свят.

Както опасенията, така и завишените очаквания към "Дома на чучулигите" не се сбъднаха. Обявеният като италиано-българско-испанско-френска продукция филм във визуалното си решение фатално напомня някои продукти на социалистическия реализъм в кинематографията на една от участващите в копродукцията страни.

Става дума за натруфена театралност, за декламаторни реплики и патетично сценично поведение на актьорите. За разточителни, сякаш току що излезли от шивашката работилница и от гладачницата костюми. Ако към това добавим и появата  в епизодични роли на Васил Михайлов и Стефан Данаилов, предрешен като мастит турски генерал, илюзията за спомени от миналото става просто потискаща.

Всъщност много малко липсва на "Дома на чучулигите",

за да си го обявим за български

– поне половината от състава на актьорите и статистите са българи, интериорите са снимани в пловдивски и копривщенски възрожденски къщи, а в арменското анадолско градче българското око разпознава лесно калдъръмените улички на стария Пловдив. Центърът на арменската трагедия във филма – вилата, наречена Дом на чучулигите е изграден на фона на живописния силует на Белоградчишките скали...



Трудно е да се каже, дали за странното въздействие на филма не допринася и екзотичната схема на аудиосинхронизация. Някак не предразполага към пълноценно вглъбяване, когато български и немски актьори играят арменци и турци и при това говорят от екрана с безлични италиански синхронни гласове.

Ето как въпреки отделни силни сцени, въпреки потресаващите примери на садистично-спонтанна и същевременно планомерно подготвяна жестокост, филмът оставя зрителя някак неангажиран и отстранен.

Изглежда, че все още не е дошло времето на автентичния и художествено убедителен разказ за арменската трагедия в началото на миналия век.

Както и не е дошло времето и на всеобщо приветстван и безспорен носител на Златната мечка.

Затова от сега с интерес гледаме към Берлинале 2008

Няма коментари: