И Берлинале 2011 влезе в архивите

Субективна равносметка

© Милен Радев

Няма Берлинале досега, което на десетия си ден да не е затваряло врати и спускало кепенци. Тази съдба не бе спестена и на 61-вото издание на фестивала. Но поне ще има с какво да се запомни неговият финал: с нечуваното и невиждано досега струпване на всички големи призове върху едно заглавие - филма „Надер и Симин“.

Журито под председателството на величествената Исабела Роселини отличи иранския филм със Златната мечка, а Сребърните мечки за най-добър актьор и актриса бяха присъдени в пакет на мъжкото актьорско трио и на три от актрисите от същия филм. Младият режисьор Асгар Фархади вече е носител на Сребърна мечка от 2009 г. за „About Elly“ (тук бе писано навремето за него). Новият му филм, който порази още при първата си прожекция и зрители и критици е силен и талантлив, наситен е с драматизъм и с общочовешко хуманистично послание.

В основата на „Надер и Симин“ е семейна драма сред издигнатата средна класа в Техеран: съпругата Симин настоява за емиграция в името на бъдещето на дъщерята-тийнейджър, за да не расте тя в страна като Иран. Съпругът Надер отказва да тръгне, защото не може да изостави баща си, болен от алцхаймер, който вегетира, без да разпознава никого. Надер и Симин се срещат пред съда за развод. Техният отначало камерен конфликт след наемането на строго религиозна прислужничка за престарелия дядо бързо прераства в социално стълкновение из днешното царство на победилия ислямизъм.

Формално филмът остава в рамките на допустимото от културния надзор в тоталитарна държава като Иран. В него не се изрича нито дума критична към режима на аятоласите, но атмосферата на потискаща и изнервяща агресия, непрестанно осезаемият макар и стаен страх са белязали целия филм. Зрителят е свидетел на абсурдни ситуации като паниката на забрадената до вежди домашната прислужница, когато сама с болния и неподвижен старец в апартамента, забелязва, че той се е подмокрил. Загубила ума и дума тя звъни на специална имамски горещ телефон и пита дали би й се зачело за грях ако смени анцуга на болния. След като описва ситуацията като неотложна и получава разрешение, тя си отдъхва.

Познаващите и помнещите тоталитарните „културни“ порядки, с голямо разбиране и съчувствие следихме уклончивото държане на режисьора Фархади и красивите му актриси на пресконференцията и при награждаването. Прави им особена чест, че дори при тези ограничения те се държаха смело. Не веднъж споменаха с добро режисьора Джафар Панахи, осъден в Техеран на 6 години затвор и 20 години забрана за снимане заради симпатии към опозицията.

Една от Сребърните мечки – специалната награда на журито - бе присъдена на култовия унгарския режисьор на филми от студиен тип Бела Тар за „Торинския кон“ – потискащ, монотонен, проследяващ в течение на 6 дни не сътворението, а разпадането на света филм, заснет в черно-бяло. Героите в края на XIX век са стар селянин, сестра му и един кон. Конят е същото, прославило се в историята на философията добиче, което Ницше, като видял, че стопанинът му го бие безжалостно, се притекъл, прегърнал го и плакал неудържимо. След това се прибрал и изпаднал завинаги в слабоумие. Кулминацията на филмовото действие е изгасването на последната газова лампа и потъването на салона в течение на дълги минути в пълна тъмница…

Киноманите тук възприеха с отчаяно скубане на косите заявлението на режисьора, че това ще е последният негов филм. След като чух обаче разпалената тирада на Бела Тар срещу някаква царяща днес в Унгария фашистка диктатура на десницата, срещу модерната „дигитализация“ на света, срещу глобализацията и срещу оглупяващия младежите интернет и пр. и пр. лично на мен филмите му едва ли ще ми липсват кой знае колко...

Друга от големите награди – Сребърна мечка за режисура получи немският филм „Сънна болест“ на Улрих Кьолер, за забутаното в джунглите на Камерун всекидневие на европейски лекар, който толкова е влюбен в Африка, че пренебрегва семейството си. Заглавието на филма може би най-добре характеризира състоянието, в което прекараха прожекциите на филма много от зрителите му.

Една от заслужените сребърни мечки – за сценарий - бе присъдена на албанския филм с американски режисьор Джошуа Марстон „Кръвна прошка“. В провинция Шкодра, посред планините, селските младежи щракат с клавиатурите на компютрите, разменят си есемеси, чатват във Фейсбук и пърпорят с мотори нагоре, надолу. Но модерният свят се разсейва яко дим, когато пада случайна жертва и се задейства вековният закон на Канун. Канунът повелява кръвно отмъщение за отмиване на позора от семейството. Отговорност носи цялата мъжка рода и спасение от вендетата няма, ако си покажеш главата извън входната врата на дома. Така се разбиват семейства и човешки съдби. На финала пред главния герой – юношата Ник - остава само един изход – да поеме пътя на емиграцията, както стотици хиляди свои сънародници от последните години.

Куриозното за фестивал от такава категория бе, че тази година само 16 филма се състезаваха за наградите. Негласно даваното обяснение е, че такава била световната продукция в момента, че нямало повече материал за селекциониране. Това обяснение стои доста изкуствено, особено като се взмат предвид шестте, останали заглавия от официалната програма, които бяха обявени като „извън конкуренция за наградите“. Всъщност те привлякоха най-големия зрителски интерес, а някои от тях бяха и рецензирани в по-раншните ни субективни репортажи като например „Истинска доблест“ (True Grit) на братята Коен или „Margin Call“. Тук трябва да се добави и заглавието от последния фестивален ден „Без име“ (Unknown) с Лиам Нийсън и Даян Кругер в главната роля – напрегнат до последната секнуда трилър, нещо средно между „North By Northwest“ на Хичкок и „Frantic“ на Полански c едно уникално автомобилно преследване по централната берлинска „Фридрихщрасе“, с катастрофи, заговори, убийства, губене на самоличност и памет, объркани съдби и планове и с един впечатляващ ЩАЗИ-пенсионер, игран от може би най-големия германски актьор днес Бруно Ганц.

От секцията, за която не се присъждат награди - Панорама - искам да отлича с особено внимание почти двучасовия документален филм „Ходорковски“ (или „Khodorkovsky“, както е обявен в оригинал). Прожекциите му преминаха при изключителни стълпотворения на публика, а на прожекцията за медиите много от желаещите да го видят журналисти останаха извън залата. Авторът – младият германец с далечен руско-еврейски произход Кирил Туши работи над своя проект от 2005 г. Той изследва внимателно, с помощта на документи и разговори с политици от онова време, със съратници и противници на Михаил Ходорковски неговата младост и навлизането му в бизнеса в годините на перестройката. Когато сюжетът стига до по-късни години, до поврата в позицията на владетеля на Юкос, до неговия все по-автентичен ангажимент за прозрачност в бизнеса, за алтернативност и демокрация в политиката, за равни образователни шансове и пред маргинализирани младежи, изведнъж на режисьора започват да му изчезват събеседниците. Големите политици като Чубайс, Гайдар, дори Горбачов бягат като попарени от камерата, щом само чуят, че ги питат нещо за най-именития днешен каторжник на Кремъл. Страхът витае из Русия и сковава всеки, който е интервюиран в самата Русия. Свободно и красноречиво се изказват само успелите да намерят убежище в чужбина бивши съратници на Ходорковски. Вълнуват разказите на съпругата му, на сина му, на прекрасната и естествена възрастна руска дама, смазана от жестоката съдба, но несломена – майката на Михаил Марина.

Заслугата на режисьора Туши е преди всичко в неговата непредвзетост и в това, че не изхожда от категорична позиция „за“ или „против“ Михаил Ходорковски. Той оставя „свидетелите“ да говорят, а сред свидетелите един от най-красноречивите и саморазобличителни е кремълският лилипут Путин, обзет от мъст и злоба. Путин, запечатан завинаги в старите ТВ-кадри, с изкривено лице, губещ контрол над себе си, когато срещу него се изправя спокойно, компетентно обвиняващият цялата му система в корумпираност и разруха Ходорковски (2002 г.). Втъканата в преценките на чуждестранни експерти, в цялото съдържание на филма присъда над „системата Путин“ изобличава най-убедително скалъпената политическата поръчка, обричаща Ходорковски на многогодишно изпитание зад решетките в сибирската пустош.

Две особено отблъскващи лица сред събеседниците на Туши не мога да премълча: ексвъншният министър на Германия Йошка Фишер, разположил се самодоволно в парка на новата си придобивка – вилата в най-престижния берлински квартал Груневалд, който цинично обяснява, че „човешки права и пр. са общи приказки“, че те нямат значение в междудържавните отношения, че между държавите става дума за съвсем други интереси. И неговият бивш „шеф“ Герхард Щрьодер, днешен служител на „Газпром“, който на въпроса защо Ходорковски е в затвора за толкова години самоуверено обяснява, че става дума просто за един спор между мъже…

Сред уникалните кадри на Туши безсъмнено особено значение има един 10-минутен разговор със затворника Ходорковски от последния заседателен ден на процеса през декември 2010. С помощта на руски приятели и по недоразумение на съда, му се разрешава да заснеме единствения засега разговор с Михаил Ходорковски. Кадрите говорят сами за себе си:

Досега берлинската полиция така и не съобщава резултати от разследването си по нападението срещу ателието на Кирил Туши, при което неизвестни само дни преди началото на Берлинале бяха разрушили оборудване и отнесли носители на данни със записи от материалите на филма. На пресконференцията след филма младият режисьор открито каза, че ако преди е бил скептичен, междувременно е убеден, че зад грабежа стоят сили в Русия, които искат да го сплашат.

И тази година българското кино пак отсъства от различните фестивални секции. И все пак с помощта на съседна Македония – чрез „Майки“ на Милчо Манчевски в секцията Панорама, и България се разписва като копродуцент на 61-то Берлинале. Филмът е странен и потискащ. Той е комбинация от два игрални епизода и един продължителен документален сюжет за серия от жестоки убийства и насилия над възрастни жени в Кичево преди няколко години.

Македонската действителност, която ни се разкрива в „Майки“ със средствата на талантливите ръка, ум и камера на Милчо Манчевски е уродлива, потискаща и грозна. Грозна като екстериорите на днешно Скопйе (което отдавна съм обявил за най-грозния град на Европа), грозна като интериорите на някои от героите. Самият режисьор каза на пресконференцията, че основното, което той изследва е проблемът за истината и лъжата. Приемам това като изстрадано и автентично признание на твореца. И го разбирам. Не може в едно общество, което е основано на първородната лъжа и отричане от своето минало, от идентичността и самосъзнанието на своите деди и бащи, да цари нещо друго от пълното объркване, от суматохата и безнадеждността, отличаващи днешна Македония. Един тъжен филм, дваж по-тъжен и потискащ на фона на красивата македонска природа, на фона на пребиваващите в разруха и опустошение свидетелства на стария български бит, накити и обичаи в Мариово, в подножието на помнещия трагедии и героизъм Каймакчалан…