сряда, февруари 15, 2012

Берлинале 2012: Земя на хората

© Милен Радев


Днес ще разкажа за три филма от тазгодишната официална програма на Берлинале, които подбрах за гледане по незнайно внушение и които при цялата си уж несъвместимост се оказаха обединени от начина, по който разнищват голямата световна история. Не от позицията на назидателното всезнаене, а така както я преживява и изстрадва едно отделно, малко и чупливо човешко същество.

Фестивалът бе открит с френската пищна суперпродукция Les adieux à la Reine („Сбогом на кралицата“) на Беноа Жако. Кралицата е Мария Антоанета, годината е 1789, а мястото на действие е затвореният свят на двореца Версай (да не се бърка с едноименни фолк-клубове от по-късни епохи на разпад – б.м.).


Главна героиня обаче съвсем не е обречената лекомислена и импулсивна владетелка, а девойката Сидони, част от кралската прислуга, натоварена със задачите на lectriсe (личен четец) на кралицата.


От първия миг на филма, в който Сидони (Леа Седу) се буди в 6 часа на оказалия се по-късно исторически ден 14 юли и до неговия финал ние преживяваме от възможно най-близка дистанция трескавите дни на началото на т.н. „Френска революция“. Това става обаче не чрез епичния разказ за народния бунт и без червените капи и развени байраци на санкюлотите. Бесовете на парижките площади и кръвожадното блато на Конвента отсъстват от този филм.

Вместо това Беноа Жако буквално ни всмуква в личността на малката, простонародна, но издигнала се с природна интелигентност Сидони, кара ни да виждаме Версайските коридори и салони през нейните невярващи, панически широко отворени очи. Предана изцяло на любимата Мария Антоанета (Даян Крюгер) Сидони шари тревожно из етажите на прислугата, но попада и в кръга на аристократичния елит на кралството. Така тя става нямо регистриращ свидетел – а покрай нея и ние – на историческите дни в онова горещо лято.


Още преди премиерата критиците бяха лепнали на филма обикновено презрително използвания етикет „костюмна драма“. Единствено вярното в тази характеристика е, че героите на „Сбогом на кралицата“ действително носят исторически костюми. Движат се наистина във исторически мизансцен, възстановен впечатляващо и без всякаква бутафорност. Но атрибутите и сцените са изпипани автентично и тъй като ги възприемаме през погледа на Сидони,  ставаме веднага съпричастни на илюзорната самоувереност, после на объркването, постепенно прерастващо в паника, които царят във Версай.


На този фон трепти благоговението, нелишено от еротична зависимост, което Сидони изпитва към перфектната в нейните очи владетелка. По волята на авторите на филма Мария Антоанета поставя предаността на Сидони на гибелно изпитание заради собствени капризни чувства. Сидони поема риска, остава вярна в премеждието, а нас оставя в размисъл дали все пак е успяла в себе си да надмогне преклонението пред кралицата.

Една мисъл ме спохождаше отново и отново през цялата прожекция. В капсулирания в себе си свят на Версай цари неимоверна делова активност. Гъмжат тълпи от самоуверен аристократичен, дворцови и управленчески елит. Вземат се безполезни решения, окуражават се взаимно, че знаят какво вършат, ласкаят очевидно неадекватния на ситуацията Луи XVI. А навън кризата набира сила, слуховете за превзетата Бастилия, за отсечени глави, разнасяни по улиците, за смъртни списъци, които „народът“ им готви, пълзят из дворцовите коридори.

Тази неспособност да се намери изход, решение за една може би неразрешима ситуация поне на мен много силно ми напомни затворения в себе си и пребиваващ във „Версайска изолация“ днешен европейски политически елит. Знаейки каква съдба споходи само година-две по-късно целия онзи, показан на екрана свят, не може да не се разтревожиш сериозно за този, нашия…

*  *  *


Интересът към In The Land Of Blood And Honey („В страната където тече кръв и мед“) първия авторски филм на Анджелина Жоли (сценарий и режисура)  бе много силен от самото начало на проекта. Не само заради изключителната позиция на авторката в днешния артистичен свят. Главната причина бе темата, нейната трактовка в продукцията, силните страсти, които войните след пропадането на Югославия, разпалват до ден днешен.


Основната рамка на действието е позната – чрез преживяното от една босненска девойка - Айла (Жана Марианович) - филмът разказва за безподобния на нищо познато в Европа след Втората световна война сръбски терор в Босна в средата на 90-те години на скоро отминалия ХХ век. След първата експлодирала бомба в мирно кафене на провинциално босненско градче, следват „етнически прочиствания“, масови разстрели на мъжкото население, отвличане на жените в лагери, където в течение на месеци са подложени на сексуален тормоз и гибел.


Бясната реакция в Белград и сред сръбските общности в чужбина (някои дори по-шовинистично екстремни от домашните) бе очаквана и едва ли учудва. По-сложно е с противопоставянето и споровете, които филмът предизвика още при планирането на снимките в самата Босна сред организациите на жертвите, на сдруженията на жени, пострадали от масовия и системен сръбски сексуален терор.


Една част и то влиятелна част от тези организации обвиниха Анджелина Жоли, в гавра с жертвите, тъй като в основата на сюжета са любовните отношения между Айла и сръбски милиционер от някогашна мирна Босна, когото тя среща отново, но вече като комендант в сръбския паравоенен лагер, където е завлечена с десетки други жени. Според говорителките на организациите на жертвите такава ситуация е била абсурдна и невъобразима в тогавашната обстановка и нейното изобразяване на екрана е ново изпитание за травматизираните до днес босненски жени.

След изострената обстановка около филмовия проект и дори след временно оттегленя на разрешение за снимки в Босна, на Анджелина Жоли се наложи да заснеме по-голямата част в Унгария. Междувременно страстите са сякаш поуталожени, макар и фундаменталните й критички да продължават да се дистанцират от филма, без да са го видели до сега.

Днес, сряда 15 февруари, ще бъде официалната премиера в Сараево, за която там снощи са пристигнали Анджелина Жоли и Брад Пит.

Какво мога да кажа от себе си за Страната където тече кръв и мед

Ще започна с това, че след този филм почти 3 дни не можах да се насиля да вляза в която и да е друга прожекция от Берлинале. Отдавна чувствам дълбока причастност към събитията в Югославия след нейното разпадане. В библиотеката ми книгите за сръбската агресия в Босна заемат половин рафт. Особено важни, макар и трудно поносими като четиво, са няколко сборника с документални свидетелства на босненски жени за сръбския терор над цивилното население и за организираното насилие над тях.

Филмът на Анджелина Жоли стовари сега със страшна, непредполагана сила върху мен всичко онова, за което бях само чел и гледал загатнато в документални клипове от онова време. От самото начало сцените сразяват с неочакваната си и перфектно инсценирана историческа и – бих казал – дори етническа автентичност. На зрителя не се спестява нищо. Жестокостите на пияните, озверели сръбски четници следват своя дяволски ритъм и дори когато някои от тях остават загатнати в периферията на кадъра, вледеняващото им въздействие  едва ли може да остави някого хладнокръвен (освен единици с вероятно сръбско потекло, които не се посвениха на финала в тъмната и вцепенена в мълчание зала да викат „у-у-у“ и да освиркват).

Тук е силата на филма, тук е неговата оставаща стойност – в осезаемото и незабравящо се пресъздаване с художествени средства, в една мрачна, реалистична естетика, на четиригодишната агресия на сърбите срещу несърбите в Босна. Заслугата на Анджелина Джоли е голяма, майсторската й режисура на тези трудни, но важни епизоди, вникването й в детайлите на сръбско-босненската действителност са трудно обясними и заслужават адмирации.

За останалата част от сюжета предпочитам да замълча. Историята на взаимоотношенията на Айла със сръбския военен комендант (син на милиционерски генерал - някогашен партизанин, любовно и робовладелски привързан към Айла, разкъсван от хуманистични терзания, но въпреки това функциониращ безупречно в четнишката среда) е шита с бели конци. Двамата са „герои на кокили“, по любимия в такива случаи изрази на Захари Стоянов.

Сюжетните увъртания около нейното бягство от лагера и повторно завръщане при „капетана“ вече като шпионка на босненските бойци за да остане за още 3 години негова пленница са абсурдни и не издържат на никаква логика. Дали тази сюжетна линия е била дан на нужната политическа коректност или е плод на искрения идеализъм на Анджелина? Според нейните думи и на пресконференцията тук, тя е убедена в реализма и в хуманистичния заряд, който носи такава връзка, макар и в онази адска обстановка.


Последна забележка за едно според мен голямо актьорско постижение – Раде Шербеджия (познаваме го напр. от „Преди дъжда“ на Милчо Манчевски) в ролята на сръбския генерал, бащата на главния герой. Една перфектно изградена фигура, въплътила всички гнусни качества на балканската патриархалност, на безогледния шовинизъм и сълзливо национално самосъжаление. За генерал Небойша другият, различният, членът на чуждия етнос носи потомствена вина и през 10 поколения. В неговите очи босненците са лишени от човешки качества, те са вредни паразити, които трябва безмилостно да се унищожават.


*  *  *


Третият филм, в който съдбовен исторически катаклизъм се пречупва през погледа на един единствен индивид – 14 годишния Оскар – е Extremely Loud And Incredibly Close („Изключително шумно и невероятно близко“). Бащата на Оскар (Том Ханкс) се озовава по случайност и по работа в една от Кулите в Ню Йорк точно на 11 септември 2001. От там той успява да отправи само няколко телефонни обаждания до жена си (Сандра Бълок) и да запише кратки послания до сина си на телефонния секретар у дома, преди да се сгромоляса в небитието.


В развитието на филма проследяваме малката, лична трагедия на едно момче, което си спомня в детайли съвместните приключения, занимания, историите на един любвеобилен и ангажиран с възпитанието на сина си баща. Изключително развитият, с гениални почти качества Оскар не може да се справи с неумолимостта на внезапната загуба на най-важния за него човек. В отчаянието си той се затваря, наранява и отблъсква майка си, прави всичко възможно за да запази своя диалог с вече несъществуващия баща.


Филмът на Стивън Долдри е един протест на логично мислещия ум срещу безсмислеността и безцелността на битието, което допуска нелепа смърт, като сполетялата затворените в нюйоркските Кули. Същевременно той търси (и според мен намира убедително) смисления отговор на привидно безсмисленото човешко съществуване. Това става след наситено с драматично напрежение странстване на малкия Оскар из големия Ню Йорк. Понякога неговата тъга и безутешността му стават тъй интензивни, че се понасят трудно дори в кинозалата, понякога случките от живота на хората, което той среща ни отбиват от голямата тема, средствата на катарзиса са си все същите и повече от 2000 години след Аристотел.


Към Оскар се присъединява и му помага да извърви мъчителния път и една странна фигура, за която в хода на действието започваме да се досещаме, че му е много по-близка, отколкото изглежда – ням старец, емигрант от Европа. Без да промълви и дума през целия филм Макс фон Сюдов прави само с погледа си на древен мъдрец и с пестеливата мимика на забележителното си лице една голяма роля, която му донесе и тазгодишна номинация за наградата Оскар.


Така за пръв път сега успях да усетя истински какво е означавала трагедията от 9/11 в съвсем личен, човешки план за десетки хиляди близки, какви травми и непреодолими душевни осакатявания са понесени от тези съвършено невинни жертви на фанатичния, фундаментален ислям.


Залата на прожекцията, на която бях, откликна с продължителни и доста шумни аплодисменти. Реакциите на професионалните критици на следващия ден бяха предвидими и типични за германските интелектуализирани медии – отчитане на важността на темата, играта на актьорите но веднага укоризнени натяквания по адрес на режисьора за прекалената емоционалност, за това, че карал зрителите да се просълзяват (ау, какъв резил! – б.м.), че бил прекалил със сантименталния музикален съпровод и пр.


Като че ли предвидил упреци от този род, Стивън Долдри беше казал още преди време – май в интервю за Би Би Си? – че така откликват хора, стегнати в собствени комплекси. Те забелязват, че са податливи на емоционалната страна на историята и се стремят да реабилитират пред себе си съзнателното потискане на излишни чувства, осъждайки всъщност собствената нежелана и спонтанна реакция.


За пишещия тези редове Extremely Loud And Incredibly Close бе сполучилив, психологически натоварващ, емоционално ангажиращ филм, който никъде не преминава тънката черта, разделяща истински вълнуващата драма от мелодрамата.




© за всички снимки от филми Berlinale Press Office

1 коментар:

Sin каза...

Здравейте уважаеми Милен Радев !

Много интересни са 3-те филма, които скицирате, за което съм благодарен. Вашите очи са предостатъчни за такива като мен. Непременно ще ги гледам.
Иска ми се да ви попитам още нещо: чух за някаква сполучлива сръбска комедия на тема съвместно съжителстване на сърби, хървати, косовари, босненци след разделението на Югославия - конкретно може би става въпрос за охрана на Гей-парад в Белград. Не знам дали е бил на Берлиналето, ако е бил, моля да коментирате и него. Поздрави и благодарности.