вторник, юли 16, 2013

"Проточилият се миг" на поета

Милен Радев

Току що, размишлявайки за Едвин и неговия подвиг, по привичка отворих съвсем напосоки една от аудио-главите на "Книга Втора" от спомените на Надежда Я. Манделщам.

Изтегнах се на канапето за кратък отдих между разни задачи, който при мен често е съпроводен от слушане на несравнимия глас и музикалния съпровод на Жанна Владимирская от "Голос Америки" отпреди 30 години...

Първите прозвучали думи бяха тези, което ще се прочетат по-надолу. Припнах незабавно за да извадя съответния том и да ги препиша. Преведох ги спонтанно, без литературни претенции, единствено в полза на младите, за жалост най-често не владеещи вече руски език.

От главата „Два полюса“ са.

Не вярвам в случайността на подобни "съвпадения".

Едвине, знам, че и ти добре разбираш смисъла на такива сигнали, идващи от много по-финия от нашия свят.

Не ти го написах веднага, когато ти пратих този текст на руски преди няколко часа.

Сигурен съм, че си го усетил и сам.

Сега трябва да го кажа и жестоко открито.

Така ще стигне и до неподготвения читател.

Последният пасаж от текста на Надежда Яковлевна Манделщам - жена преживяла неописуемо тежка съдба и успяла да извърви до край своето предначертание - е обърнат към теб.

За мен, това  е нейният глас, който ти говори днес:

"...Споделям вярата му, макар да не съм познала нито смъртта, нито възкресението, а само живота, реален и радостен в любовта, лишен от всеки смисъл в периода на страх и очакване, и прекрасен, когато делото на живота е изпълнено и вече очакваш края..."

Не бива да оставяш живота на най-близките и обичащите те около теб да е "лишен от всеки смисъл в... страх и очакване", не прекъсвай живота "реален и радостен в любовта", защото "делото на живота ти" далеч не е изпълнено и е много рано за края!

Не ни слушай нас, смъртните, слабите и грешните...

Послушай Надежда Яковлевна Манделщам.

Не позволявай нейната страшна раздяла с Осип да се повтори за Мери!




„...Поетът, писа Манделщам в писмо до баща си, работи „за себе си“, а читателят приема или отхвърля неговия труд. Поетът, работещ за читателя принадлежи към секцията на „журналистическата поезия“, както я нарече Манделщам, тоест към литературата, която само имитира стихотворна форма.

Поетът е разбира се свързан със своите съвременници, както всеки човек, но тази връзка е съвсем друга отколкото при актьора, който увлича след себе си публиката.

Поетът не повежда съвременниците след себе си, но винаги знае, че той самият е тяхно отражение.

За това се говори при Ахматова: „Аз глас съм ваш, жар на вашето дихание, аз – отражение на вашето лице“.

Поетът зависи от съвременниците си в много по-голяма степен, отколкото актьорът, който „провокира“ чувства.

<...>

Свободата на поета се състои в способността да оцени чувствата на своите съвременници, тяхното поведение, идеите и мислите им от гледната точка на онази идея, около която е изградена цялата му личност, за да приеме едни, а други да отхвърли.

Работата на поета е самопознание, той винаги търси „разгадката на този свой живот“. Боя се от дебрите на философията, но ми се струва, че в някои отношения работата на философа и на поета имат нещо общо. И единият и другият се опитват да разберат тайната на своето „аз“ в материалния свят, а това е възможно само чрез взаимното проникване на субекта и обекта.

Външният опит на поета се претворява в частица от неговия дух, променяйки тук-там по нещо и обновявайки структурата на неговата личност, като с това става предмет на поезията. Струва ми се, че и обратното съотношение във времето също е възможно: опитът, превръщайки се в предмет на поезията, внася изменения в структурата на личността.

Иначе казано, стихотворението, раждайки се и въплъщавайки се в слова, разкрива на поета дълбокия смисъл на опита. Има понякога и такива случаи, когато поетът се готви за опита и го предчувства, като с това провижда и вниква в неговата същност. Такъв е поетът, когато той се „упражнява в смъртта“, предварително умира и спира времето, за да усети веднага проточилия се миг и да се завърне към живота. (Не беше ли това причината, поради която Манделщам разбираше вечността като проточил се миг?)

В едно малко стихотворение, което се появи покрай преводите на четири сонета  на Петрарка, е казано:

„На ден хиляда пъти, сам се изумявам,
съм длъжен истински аз да умирам
и да възкръсвам пак тъй свръхнеобичайно“

Манделщам не пилееше думите си на вятъра. Всичко, за което говори той, е лично преживяно от него.

И ми минава през ума, че непоклатимата му вяра във възкресението, в бъдещия живот, е основана на опита, на действително пpeживяни смърт и възкресение.

Споделям вярата му, макар да не съм познала нито смъртта, нито възкресението, а само живота, реален и радостен в любовта, лишен от всеки смисъл в периода на страх и очакване, и прекрасен, когато делото на живота е изпълнено и вече очакваш края.“



2 коментара:

Milen каза...

Тук оригиналният руски текст на цитирания горе откъс:

"...Поэт, как писал Мандельштам в письме к отцу, работает «для себя», а читатель принимает или отвергает его труд. Поэт, работающий на читателя, принадлежит к разряду «журнальной поэзии», как писал Мандельштам, то есть литературы, лишь имитирующей стихотворный размер.

Поэт, конечно, связан со своими современниками, как всякий человек, но эта связь совсем иная, чем у актера, увлекающего за собой публику.

Поэт не ведет за собой современников, но всегда знает, что сам является их отражением.

Об этом сказано у Ахматовой: «Я голос ваш, жар вашего дыханья, я отраженье вашего лица».

Поэт зависит от современников в гораздо большей степени, чем актер, «провоцирующий» чувства.

Свобода поэта в способности расценить чувства современников, их поведение, идеи и мысли с точки зрения той идеи, на которой строится его личность, чтобы одни принять, а другие отвергнуть.

Работа поэта — самопознание, он всегда ищет «разгадку жизни своей». Я боюсь дебрей философии, но мне кажется, что где-то работа философа и поэта имеет нечто общее. И тот и другой пытаются понять тайну своего «я» в мире вещей, а это возможно лишь путем взаимо-проникновения субъекта и объекта.

Внешний опыт поэта претворяется в частицу его духа, что-то меняя и обновляя в структуре личности, и тем самым становится предметом поэзии. Мне кажется, что возможно и обратное соотношение во времени: опыт, становясь предметом поэзии, вносит изменение в структуру личности.

Иначе говоря, стихотворение, рождаясь и воплощаясь в слова, раскрывает поэту глубинный смысл опыта. Наконец, бывают случаи, когда поэт готовится к опыту и предвосхищает его, тем самым постигая его сущность.

Таков поэт, когда он «упражняется в смерти», заранее умирает и останавливает время, чтобы тут же ощутить длящийся миг и вернуться к жизни.

(Не потому ли Мандельштам понимал вечность как длящийся миг?)

В маленьком стихотворении, появившемся в связи с переводами четырех сонетов Петрарки, сказано: «Тысячу раз на дню, себе на диво, я должен умереть на самом деле и воскресаю так же сверхобычно».

Мандельштам слов на ветер не кидал. Все, о чем он говорит, было пережито им.

И мне приходит в голову, что его незыблемая вера в воскресение, в будущую жизнь, основана на опыте, на действительно пepeжитой смерти и воскресении.

Я разделяю его веру, хотя не знала ни смерти, ни воскресения, а только жизнь, реальную и радостную в любви, лишенную всякого смысла в период страха и ожидания, и прекрасную, когда дело жизни сделано и ждешь конца."

Stamen Metodiev Stoichkov каза...

Уважаеми Милене,този коментар идва след един черен спомен от погребани миньори,набързо погребан митрополит и "спортни подвизи" а аз около протестите във времето и пространството избирам как са мамени сънародниците ни да берат боровинки още преди да е започнал сезонът.....защото освен бране трябва и акъл и не случайно още Шекспир е написал :"Има нещо гнито в Швеция.....но това освен за личните данни важи не само да си много образован,но и да знаеш елементарни норми.....
А колкото повече нормите се прехвърлят в полето на междуличностните отношения толкова повече се завишават и изискванията за оценки на избраните от съдбата!!!
И не случайно, нито Цезар нито подобните на него,са се бояли и са предпочитали да не я предизвикват!!!
Във време когато освен с протести медиите ни подаряват импресии как се щака по голи задници на родното Черноморие,.....моят коментар трудно би се вписал,ако въобще е възможно до призива да се послуша Манделщам....но приземявайки се до ирония,единствено възможна според Едвин,точно той който познава мисълта ми в своя блог..../ще/... или не ще да се учуди,когато си сверявам часовника и времето и пространството по отношение на Бъдещето и десетките "герои" до,преди и след Девети до 1989 година,тъй като ако преходът такъв какъвто е болезнен и продължителен наред с всичко дава и отговор защо подобните на Цезар са предпочитали да не предизвикват Съдбата!!!!!