сряда, ноември 14, 2007

Killing Borders

granichna zonaСоциалистическа България – този страшен туристически рай

Милен Радев

През дългите години, в които ГДР бе държава, затворена за пътувания към далечни южни страни, източногерманците лелееха един-единствен достъпен копнеж за лятно отпускарско туристическо щастие. Това бе „братска“ България с нейните високопланински курорти, синьо море и златни плажове.

По трудно обясними днес причини България се ползваше по онова време сред жителите на ГДР и с още една, не по-малко притегателна за мнозина, слава. Широко бе разпространен слухът, че българските граници към Турция, Гърция и Югославия се пазят небрежно и че през тях може да се премине към свободата едва ли не като на разходка.

Живеейки в Източна Германия, понякога лично ми се е случвало да обяснявам на местни приятели, колко дълбоко се лъжат. Да им описвам многокилометровите гранични зони, няколкото реда телени мрежи, пуснатите между тях обучени кучета, вълчите ями, дресираното и подозрително към всеки непознат местно население, озлобените граничари. Може пък и да съм предотвратил някое лекомислено решение със злощастен край ...

Но за много от предимно младите туристи от тогавашната ГДР екскурзията до България и неподготвеният опит за бягство от социалистическия рай е завършвал с трагични, а както се научава сега, и с фатални последици.

От няколко години германският политолог и публицист проф. Щефан Апелиус проучва архивите на Външното министерство и на Службата за наследството на Щази в Берлин, търси и разговаря с близки на изчезнали или обявени за загинали при неизяснени обстоятелства в България през 60-те и 70-те години източногерманци.

Той посещава и страната, където въпреки незаинтересоваността и дори съпротивата на властите, успява да издири свидетели и да получи ценни показания, които разкриват една от най-непознатите и особено трагични страници на Студената война. Става дума за организираното избиване от български граничари на източногермански граждани при опит за бягство през границата. Нещо повече. Както споделя Апелиус, все по-убедителни са сведенията за случаи на екзекутиране на вече заловени от граничарите „нарушители“.

Резултатите от своите разследвания германският учен ще публикува в готвена за печат книга, но дори и сега, особено след последната му публикация в Spiegel Online, той е затрупан от нови писма и обаждания на близки, които попълват картотеката му с все нови и нови имена. Всекидневно нараства и интересът на обществеността и медиите в Германия, за които до сега тази тема бе почти непозната.

Щефан Апелиус приема, че е имало поне 2000 случая на опити за бягство на източногерманци от България за периода 1960 – 1989 г. Чрез своите проучвания той за сега е доказал 17 случая на убийства, извършени от български граничари. За да продължи изследванията си, на него му е нужен достъп до архивите на българското МВР. До сега това му се отказва. Напротив, както казва ученият, министърът на вътрешните работи Румен Петков прави всичко възможно, за да осуети установяването на истината.

А тя, съдейки по думите на Щефан Апелиус, е достатъчно шокираща. В новата си публикация в Spiegel той припомня забравено разследване на в-к „Анти“ още от 1993 г. Според него посолството на ГДР в София е заплащало на граничарите премия от по 2000 лв. за всеки убит беглец. Стрелецът е получавал за награда и по няколко дни извънредна домашна отпуска. Възмутително е, казва Апелиус, че софийското представителство на Федералната република въобще не е реагирало още тогава на публикацията на „Анти“.

За сега няма потвърждение на слуховете, че самото посолство на ГДР е поискало от българските гранични власти заловените източногерманци да бъдат екзекутирани на място. Потвърдени са обаче поне два случая на формена екзекуция на заловени от граничарите бегълци – в единият случай младеж и девойка, стоящи един до друг са нашарени с автоматни редове от близко разстояние. Другият случай, който разказва Апелиус, се отнася до вероятно последния убит при бягство от социалистическа страна. Той е от лятото на 1989 г. Немски тийнейджър е принуден да коленичи и е убит с изстрел в тила близо до Петрич.

Въпреки че убиецът, бивш граничар, е известен и поименно, досега той не е понесъл своето наказание. Документите за случая се намират в Службата за архивите на Щази. По думите на учения, колегите там са много отзивчиви и той е убеден, че с тяхна помощ предстои изясняването на много от въпросителните около съдбата на жертвите.

Архивите показват например, че до средата на седемдесетте години убитите много рядко са погребвани в гробища. Това потвърждава сведенията, които и аз съм получавал още преди години от желаещи анонимност свидетели, че често пъти източногерманците са погребвани направо в кльона или на граничната бразда. Проф. Апелиус е посетил и заснел някои предполагаеми места на погребения на самата граница. Разказвано му е от български изследовател, който от години неофициално проучва темата, че плитко заровените тела на убитите са изравяни от диви животни, а костите им разнасяни по баирите.

Току-що в берлинския архив е намерена секретната спогодба, сключена през 1975 г. между посолството на ГДР и главния прокурор в София, съгласно която телата на убитите на границата източногермански „закононарушители“ следва да се погребват в „обществени гробища на НРБ“.

А как ли се е постъпвало с телата преди тази дата?

Десетилетия по-късно, въпросът на кое място са намерили последен покой техните деца продължава да мъчи престарелите и болни родители в Германия. Неотдавна и към мен се обърна за помощ берлинчанка, чийто чичо като младо момче е убит край Смолян през 1966 г. при опит да премине в Гърция. Пред смъртното легло на майка си тя обещала да направи всичко възможно, за да открие лобното и гробно място на своя брат. Този случай е един от редките, при който след настойчиво разследване близките в ГДР са получили писмен отговор от България. Селският съвет на с. xxxx, окръг Смолянски пише до майката на убития младеж следното (правописът е запазен бел. авт.):

„... По отношения обстоятелствата при които е станало нещастието с Вашия син, случая е следния; вашия син е имал за цел да премине границата на нашата страна по нелегален път. Същия се е отделил от групата с която е почивал в курорта „Васил Коларов“ и е стигнал до самата гранична линия между нашата страна и Гърция, като в това време е забелязан от нашия граничен наряд и подканен да се предаде, обаче, не се подчинил на предупрежденията на граничната охрана и при опита му да премине границата, граничарите са били принудени да употребят оръжие срещу него, като нарушител на границата в резултат на което е убит. Вашия син е убит в района на махала ххх, ххх-ска община в близост до ххх-та гранична пирамида и е погребан на същото място, където е убит ...“


Анонимизирам документа, тъй като вече има случай от преди две години, когато след оповестяване имената на жертви, които разследва професорът, всички документи за тях изчезват от архивите. Този ще е поредният случай, с който Щефан Апелиус ще се заеме при следващото си пътуване в България. Мотивацията си германският учен, специалист по историята на националсоциализма, черпи от убеждението, че пълното разкриване на миналото на една тоталитарна система е най-важна предпоставка за изграждането на демократично общество.

Нетърпимо е, казва той, когато вчерашните престъпници, техните деца и внуци си приписват ролята на убедени демократи, когато ни внушават, че едно време „не се живееше лошо“ и че отново на тях трябва да поверим да ни управляват и в бъдеще.

Хората в България, смята Щефан Апелиус, трябва да преодолеят страха си и да заговорят открито за тези неща. Страх, който произтича и от това, че днешното правителство и преди всичко хората във вътрешното министерство крият истината по лични и по политически причини. Свидетелите в България трябва да заговорят. За да се потърси съдебна отговорност и от извършителите, и от техните подбудители.

* * *


P.S. Публикацията на горния текст през 2007 г. предизвика бурни реакции в интернет форумите. Пишат читатели, които са били самите свидетели край границата на случаи като описаните или които имат информация за подобни трагедии.

Коментират и такива, чиито, изпълнени със злоба и идеологическо заслепление писания, ни дават непосредствена представа за това как са мислили тогавашните граничари-убийци.

Идеологическото заслепление и злобата, карали ги да натискат спусъка срещу беззащитни цивилни, опитващи се да напуснат социалистическия рай, живеят в тези хора до днес.

Малка автентична подборка от мрежата:

Автор: grani4ar
„За заловен даваха седем дена отпуска, за убит десет! През 1975 г за една нощ кучкаря на Кулата застреля 4 пакистанци (от общо десетина само двама останаха живи). Направиха го партиен член и делегат на конгреса на БКП.“

Автор: редник
„Помполита не ги искаше живи: „Заловени не ми трябват само за убити има отпуск.“ 86 Автор: GKG57 „През 1948 г. са разстреляни цял клас 15 /петнадесет/ годишни деца от гимназията в гр. Любимец при опит да избягат през границата. Убийствата са извършени от Старозагорския батальон на вътрешни войски. До сега няма и кръст сложен. А на партизанските „герои“ и досега стоят паметниците.“

Автор: Slavi Georgiev
„За съжаление фактите са точно такива. Служих 1 година в Петричкия отряд и го казвам като очевидец. Още са пред очите ми телата на 2ма немски младежи, момче и момиче, които бяха буквално разкъсани от куршумите в едно дере над Петрич. Бяха ги хвърлили на плаца, с кожени якета, подгизнали в кръв. Малко преди това бяха застреляни други немски младежи.“

Автор: с. Аламовци
„В с. Аламовци, община Златоград, са избити поне десетина източногерманци в опит да избягат отвъд Желязната завеса. Досега обаче никой не е направил разследване и никой не е потърсил отговорност от убийците!“

Автор: анонимен
„Позорно деяние г-н Радев е да характеризирате държавата си като позорна в който и момент от нейното съществуване, защото държавата това е народът и земята която той защитава и облагородява. Ако смятате че майка ви и баща ви които са живеели тогава са били позорни – добре. Не е позор г-н Радев, а е гордост и чест добре да си пазиш границата на родината – независимо какъв е социално икономическия режим. Всеки германец който се е опитвал да премине нелегално нашата граница е престъпник. Нашите граници се охраняват от армията (с изключение на КППта, но германченцата не са искали да минат от там явно), а армията е длъжна да охранява земите и границите ни. Тези германци не само са дошли в България да си веят байряка както си щат ами не са се и подчинили на заповед от съответните органи на реда. Тези факти за унищожени максимален брой гранични рецидиви (особено западноевропейските) ни изпълват с гордост, че добре сме си вършели работата.P.S. И пак да опитат да преминат днес, пак ще бъдат застреляни ... Българските граници винаги са били свещенни.“

Автор: Дядо Петър
Всичко във статията е верно. Аз съм бил войник по това време и знам 87 добре. Лошото е, че по същия начин, дори и по-жестоко, се третираха родните български бегълци от комунистическия рай.

Автор: ефрейтор
В средата на 60-те години служих войник в Звездец и бяхме на учение в района на границата. Бяхме на един хълм от където наблюдавахме една кървава драма. Баща майка и две деца бягаха в посока на турската граница по дерето на реката а група граничари ги преследваха. Майката взе малкото дете, на около 4-5 годинки на гърба си за да се движат по-бързо а бащата водеше по-голямото, момче на около 10 години.Когато граничарите ги видяха, започнаха да стрелят по тях от доста далеч и простреляха майката, детенцето което тя носеше и бащата а по-голямото дете успя да се скрие в храстите и тичаше в нашата посока. Притекохме се на помощ и принудихме граничарите да спрат стрелбата. Те явно бяха много притеснени от това че станахме свидетели и започнаха глупаво да ни питат дали имаме право да сме в граничната зона, дали знаеме паролата и се опитваха видимо смутени да се правят на много важни. Моят командир се вбеси, взе моя автомат и като го насочи към тях ги накара да стоят мирно докато дойде началството им, като ги нарече вбесен изверги и негодяи които стрелят по невъоръжени мъж, жена и деца. Имах чувството че иска да ги разстреля на място, а и аз изпитвах същото неудържимо чувство. Така поне спасихме по-голямото дете, което сигурно също щяха да убият, за да няма свидетели. Предупредихме началника им че ще рапортуваме в щаба на дивизията за случилото се. После разбрахме че това бил един лекар от Варна със семейството си.Свалям шапка на моя командир, макар и комунист – български офицер с чест и достойнство. Дали знае някой съдбата на това нещастно дете, което е било тогава между 7-10 години? Дали бе потърсена съдебна отговорност за извършителите на това и множеството подобни долни престъпления, техните началници и съответните отговорни в политбюрото и ЦК на БКП? В Германия бяха осъдени много от доказаните извършители на подобни престъпления. Колко осъдени има в България?“

Автор: orm
„Поредния бълвоч от г-н Радев. В началото четях статиите на този „субект“ с известна доза интерес, но за съжаление след 3-та разбрах че основната идея е „анти“ всичко що е било в периода 1944-1989 г. Аз познавам друга истина, различна от тази на г-н Радев и не мога да се съглася с тезата му. За терористичен граничен комунистически режим съм сигурен че и марсианците не са чували, а вече съм и напълно убеден че този „мъж“ не е служил в армията до 1989 г. На много хора в България и преди 10.11.1989, и след това им се привиждаха доста неща, като например милионите минали през комунистическите концлагери в България.“

Автор: Един
„Зад всеки убит се крият поне 2-4 убийци! Това са 1000-2000 души, от тях живи ще да има към 500! Ако са хора и искат Господ, жертвите и семействата им да им простят да излязат и да си признаят и да разкажат всичко както си е било! Ето това е истинското помирение! Ако не, да оставят позора за децата и внуците си това си е техен избор! Само да не се надяват че ще се забравило и покрило всичко защото няма да стане така! И тук ще има книги и филми за това след малко време! Една малка държава сме, всичко се знае и помни няма да се скрие ни един от тях да им е ясно това!“

Автор: стария хъш
„Граничното население беше вербувано и получаваше по 30 лева шпионски за да предават непознати лица ако видят в района. Македонците и Сърбите получаваха чифт волове за всеки върнат бегалец. Много малко беха късметлиите като мен да избегат успешно.“ Автор: nik „С цялото внимание, на което съм способен, следях обсъждането на темата – от начало, до край. Няма да взема отношение, защото съм омерзен от опитите да се извадят „аргументи“ и „обяснения“ за част от миналите нечовешки безобразия, дълбоко присъщи на комуноидите. Няма да взема отношение, защото не съм сигурен, че ще успея да озаптя езика си и бих дал воля на множество проклятия и нецензурни думи по отношение на някои от изродчетата, гаврещи се във форума. С огромно задоволство, обаче, констатирах две неща – дълбоката пропаст и несравнимост между моите човешки разбирания и „разбиранията“ на човекоподобните комуноиди (маймуните да ми простят сравнението!) и, второ – неистовият, нечовешки страх, който тресе тези уроди. Тресе ги, породен от ужаса, който изпитват, ако, дай Боже, им се потърси сметка ! Според мен, това скоро ще се случи!“

Милен Радев, отговор на горното в интернет - 2007 г
„Интересни размишления, вълнуващи свидетелства, благодаря за тях! За жалост образът на „българина“ и на България, който се е разкрил пред споменатия по-горе д-р Апелиус след заниманията му с десетки случаи на издевателства на границата е един от най-отвратителните.

Това не може да не намери някакво отражение и в следващите му трудове за българската култура и история – колкото и научно изрядно и порядъчно да подхожда.
Виждам в момента важна задача (приемам я по стечение на обстоятелствата и като моя) в това да му бъде изяснено, че онова, което е проучил и научил, са действия на българския комунизиран човек, на морално деградиралите деца на комунистическата система за дехуманизиране на индивида.

Че такива садисти с ампутирана съвест и присадено вместо това класово или расово съзнание нямат националност и не бива да се вменяват във вина на един народ, който с десетилетия преди това е бил известен с благост, кротост и гостоприемство.

Това впрочем потвърди тъкмо снощи на среща с публиката в Берлин по трогателен начин известната германска писателка Ангелика Шробсдорф, емигрирала през 30-те години като еврейско момиче в стара България и спасена от най-обикновени български селяни, хора с човечност, каквато тя казва, не била срещала никъде другаде по света през дългия си живот.

Поразилата нашия народ след 1920-те години болшевишка проказа води до кървавите седмици след 9.IX.44, до мрачните десетилетия нататък и в частност до издевателствата на граничния режим срещу свои сънародници и чужденци до самия формален край на системата през 1989 (впрочем последният екзекутиран германец на нашата граница е от късното лято на 1989; по случая през 90-те години започна дело в София, но с вече станалите обичайни номера то бе проточено с години и накрая прекратено, въпреки наличието на всички необходими доказателства от тукашните архиви на Щази).

Във всичко това ще трябва да вникне ангажиралият се с темата изследовател, за да не се сдобие България с поредния учен, който я изследва като интересно, занимателно и загадъчно, но всъщност доста противно насекомо. Такива ги има и ги е имало не един и двама по света.“




 

Няма коментари: