Берлинале 2012: Индийска треска и Червено сияние

Откри се 62-ият Берлински филмов фестивал

© Милен Радев

Отново е февруари и отново предлагам на приятелите на киното и на интересуващите се от крайно субективните ми впечатления своите не претендиращи за никаква изчерпателност разкази от тазгодишното Берлинале.

За постоянно съпровождащите фестивала блясък, суета, авторски и зрителски вълнения съм писал често и подробно в репортажите си от последните години тук Берлинале 2006, Берлинале 2007, Берлинале 2008, Берлинале 2009, Берлинале 2010, Берлинале 2011.

Затова този път освен за филми ще става дума само за неща нови, които впечатляват и просветляват или обратното - объркват и смущават…

Със седмици не преставаха предфестивалните вълнения, свързани с очакваното пристигане на индийската мегазвезда Шах Рух Хан. От съвсем прозрачни маркетингови съображения в извънредната програма на фестивала – Berlinale Special бе включен неговият филм Don - The King Is Back – една скандално безпомощна екшън-продукция с безсмислен сюжет. Тя се отличава и с недодялани преследвания, със страдащи или копнеещи лица на актьори и актриси в едър план, с множество трупове, произведени на конвейер от легендарния индийски киногерой.



Решаващото качество на Don…, довело го на Берлинале 2012 обаче е било, че голяма част от филма е сниман миналата година в германската столица. Поради това, организаторите на фестивала не се поскъпиха дори да издадат в огромен тираж за феновете на Шах Рух Хан план на Берлин, с маркирани на него всички ключови сцени от абсурдния сюжет.  Очаква се, че след предстоящия триумф на новия филм в Индия, страдащият от вечна финансова немотия Берлин, неговите хотели и ресторанти няма да могат да се отърват от многохиляден поток на индийски туристи, които по традиция ходели на хаджилък по местата, където са снимани филмите на техния кумир…

Все още само небесните звезди знаят дали тази надежда на фестивалния директор Кослик и на берлинския премиер Воверайт ще се сбъдне някога. Факт е обаче, че на вчерашната официална премиера на Don… в източноберлинския Фридрихщадт Паласт станахме свидетели на невиждани досега сцени.

Премиерата бе насрочена за 21 часа. В 12 часа по обяд ми се случи да се отправя за друга прожекция в същото кино. Температурата на открито беше към минус 9° С. По това време покрай загражденията по протежение на дългия 40-на метра червен килим вече се бяха наредили, стиснали в ръка тефтери за автографи и албуми със снимки на своя кумир Шах, десетки девойчета. Стъпили за да им е по-топло на парчета от кашони или на сгънати вестници, те се окуражаваха взаимно за да издържат многочасовото бдение, което им гарантираше място на първа линия. По моя немеродавна окомерна преценка преобладаваха индийски, турски и арабски момичета, макар че не липсваха и германски деца, най-вече от т.н. „проблемни социални слоеве“…



Ще оставя на фантазията на читателите да си представят как изглеждаха те след близо 10-часово чакане и как изглеждаше междувременно цялата улица пред Фридрихщадт Паласт към 21 часа, преди пристигането на звездата. Не ми е дал Господ нито умението, нито желанието да описвам сърцераздирателните писъци, тръшканията и поривите на морето от стотици почитателки, героическите усилия на полицията да предпази достопочтената, строена още от Ерих Хонекер концертна зала от помитане.  А щастливците вътре в самата зала? А техните протяжни стонове при всеки кадър с Шах Рух Хан на екрана? А копнеещите, трепетни ръце, протегнати към сцената, когато самият властелин на девичите сърца пристъпи пред екрана след прожекцията?...  Спирам. Невъзможно, непосилно!

*  *  *

Като е станало дума за извънредните поредици от фестивалната програма, нека кажа, че наред с „класическите“ три секции – Официалния конкурс, Панорама – за авангардни, експериментални и авторски филми и Форум - фестивалът на младото кино, паралелно се въртят  трудно обозримо количество  други тематични поредици – от късометражни през кулинарни и гастрономически филми до детски филми или филми с гей-тематика.

Една от най-авторитетните поредици тази година обаче, с по 5 – 6 прожекции на ден, е ретроспективата под заглавие „Червената фабрика за мечти“. Съвсем в духа на заглавието в тази програма са включени над 40 филма, продукт на едно уникално сътрудничество между кинодейци от Германия и Съветска Русия. През 1922 г. в Москва е създадено и започва да бълва чак до 1936 г. пропагандна продукция киностудиото Межрабпом. В Германия пък произведените там „пролетарски“ филми се разпространяват от комунистическата агенция „Прометей“.

След договора в Рапало за взаимно признаване на Германия и Съветска Русия и съвсем в духа на започналото малко по-късно съветско-германско военно сътрудничество кинодейците от двете страни заработват по един проект, който с основание може да се нарече „анти-Холивуд“. Той е оборудван с наистина авангардни имена – главно от руска страна и с пари, които идват както от щедри германски спонсори, така и от пропагандните отдели на съветски ведомства и от Коминтерна. Межрабпом произвежда заглавия, които трябва да разнасят по цял свят пламъка на състоялата се и на идващата революция.

Повечето от лентите са извадени от дълбоките съветски архиви и се показват сега в Берлин за пръв път от много десетилетия. Сред авторите са имена като Айзенщан, Пудовкин, Вертов, Пискатор, българинът Златан Дудов и пр. Филмовият език е авангарден, творците не са се ограничавали в експерименталната игра, полагали са визуалния (а по-късно и звуковия) канон на модерното кино.

До тук добре, ще рече петимният за новооткрития широко скроен, посткултурен киноман. Добре, ама друг път, ще му отговори без излишна учтивост авторът на тези редове.

Работата е там, че цялата поредица се поднася на Берлинале 2012 съвършено безкритично, в духа на някакво вълнуващо откритие, на празник на киното и душата. „Червената фабрика за мечти“служи за свидетелство на възторженото сътрудничество на леви идеалисти от Берлин до Москва.  Анотациите на отделните заглавия във фестивалните каталози и на официалния сайт са изпъстрени с пасажи, които биха правили чест на всяко уважаващо себе си и родината на световния пролетариат съветско кинаджийско издание от застойните брежневски години.

Няколко примера, с които профилактично ще оборим обвинения в голословност.  Към филма Пятилетие советской России в официалния каталог на Берлинале е обяснено, че той бил поръчан от организацията Международна работническа помощ, че отразявал юбилея  и показвал паради на трудещите се на Червения площад, както и изказвания от Конгреса на коминтерна.  От тук нататък каталогът ползва не какво да е, а цитати от комюникето на прес-отдела на Комунистическия интернационал:

„…Това е първият филм, който запознава международната работническа класа с живота и борбите на руския пролетариат и преди всичко с Червената армия… В този филм ще видите руския живот и ще усетите първичния порив на руската революция…“

За превърналия се едно време и у нас в гротескен символ на лъжливата съветска пропаганда Путьовка в жизн (1931 г.) авторите на Берлинале 2012 пишат с едва сдържано възхищение:

„…Режисьорът изгражда сюжета около основния идеал на съветската доктрина: новия човек, който е трудолюбив, спортен и дисциплиниран <…> В центъра на повествованието е група безпризорни младежи, които живеят от кражби и хулиганство. Държавата ги прибира в трудов лагер, където образцовият възпитател Сергеев ги превръща по макаренковски в нови социалистически хора. <…> Простичката история, която звучи като басня печели неимоверно много от виталната игра на младите актьори и от праволинейната фигура на възпитателя. Благодарение на това филмът излиза извън рамките на идеологията и придобива вълнуваща ново значение …“

Антирелигиозният филм от 1930 г. Празник святого Йоргена е въведен в каталога и на сайта на Берлинале по следния начин:

„Межрабпом откликва умело на тогавашното държавно изискване за подкрепа на антирелигиозната пропаганда на съветската власт – с тази комедия студиото успява да създаде един шедьовър <…> Филмът внимателно избягва всяка допирна точка с тогавашната съветска действителност. Тук  има известно противоречие, но то е балансирано от художественото майсторство и тънкият вкус на създателите му, от тяхното умение и склонност да търсят комичното  <…> Само чистият антирелигиозен материализъм не е отговарял на въжделенията на народа. Средствата на комедията са помогнали в това отношение повече …“

Всичко това се пише през 2012 г. за отвратителни произведение на болшевишката пропаганда, създадени от потънали в охолен комфорт съветски и чуждестранни автори. Правени по времето, в което по Русия и Украйна едва са заглъхнали ужасите на червения терор, когато първите вълни на масовите преселвания в Сибир са в пълен ход, когато няколко гладни катастрофи обезлюдяват цели региони и вече започва да се надига новият призрак на Голодмора в Украйна.

В ретроспекцията са включени и футуристични заглавия, възхваляващи прогреса и разцвета на науките в страната на Съветите. В съпровождащите материали обаче нито с дума не се припомня, че по същото време болшевишка Русия прогонва своя духовен и умствен елит зад граница, а останалите в страната интелектуалци са обречени на маргинализиране, на пречупване и обезличаване или на физическо унищожение.

Същото се отнася и до редица филми с „интернационална“ насоченост – за дружбата на народите и за волния живот на националностите в Съветска Русия. Пак остава неизяснено – и със сигурност съвършено непознато за преобладаващо младежката публика на Берлинале – че по онова време Червената армия е погазила независимостта на Грузия, на останалите кавказки народи, че през 30-те години се провежда унищожителна кампания срещу поляците на територията на цялата страна, че СССР се възражда като „тюрма на народите“ по подобие на царска Русия.

Весели антирелигиозни комедии се предлагат некоментирано и с възхищение пред авангардната стилистика на създателите им, без дори да се намекне, че в същото време в Съветска Русия се изтребва свещеничеството, че се рушат вандалски църкви и вековни материални и духовни ценности…

Достатъчно е да си представим алтернативна филмова ретроспекция (намирането на материал за нея едва ли би било кой знае колко трудно)  под заглавие „Кафявата фабрика за мечти“, която да бъде поднесена по същия некоментиран начин, без посочване и обясняване на реалността зад пропагандните нацистки клишета и похвати за да капитулираме незабавно пред нелепостта на идеята.

Такава ретроспекция просто не би била възможна. И не би била възможна с пълно право – струва ми се излишно да коментирам, защо.

Не така стоят нещата както виждаме с комунистическото пропагандно изкуство. И докато тук не се промени нещо съществено, опасността масовите младежки маршове под червени и черни анархистки знамена, скандиранията на антикапиталисти, антиглобалисти и пр. антицивилизационисти да са само едно съвсем безобидно начало е съвсем реална.

За днес толкова. Надявам се утре да може да стане вече дума и за истинско кино.