петък, февруари 08, 2013

Берлинале 2013: За задника на Тим Робинс и фракинга на Гъс Ван Сант

© Милен Радев

Не искаш ли да прекараш поредната прожекция от конкурсната програма на снега и поледицата пред Берлинале Паласт, изпреварен от около две хиляди акредитирани журналисти, е за препоръчване да заемеш поне половин час по-рано място в сумрачния салон.

Едно от най-тежките изпитания на Берлинале е ако ти се наложи да изтраеш това досадно време преди прес-скрийнинга в компанията на очевидни глупаци, заели местата пред, зад или около теб. Мъчението придобива белезите на древно китайско изтезание, ако въпросните глупаци са при това и медийни звезди или мераклии да минат за такива.

Работата е там, че височината на умозрителните тиради, гръмогласието, с което се споделят съждения за току що гледани филми уж със съседа, а всъщност с околните 3 – 4 реда, са право пропорционални на журналистическото самодоволство и амбициозност на ораторстващия…

В такива случаи не помага нито перманентното покашляне за припокриване на дразнещия, нравоучителен глас (на зализаното парвеню, например) или гласец (на едро примигваща, нагласена руска тьотка), нито все по-дълбокото натикване на слушалките на телефона в ушите... Безогледният глупак, а още повече претенциозният глупак надделява над всичко.

Позната сцена ще рече някой. Позната още от „Ани Хол“ на Уди Алън, където на опашката за кинобилети героят му Алви Сингър бе подложен на подобен тормоз от многознайкото зад него.

Е да, но едно е да издържиш десет минути на опашка (особено ако можеш както Алви да измъкнеш иззад паравана мегаавторитета Маршал Маклуан и той да затвори устата на многознайкото), друго е ден след ден и филм след филм да си подложен на сдружената глупост на международната кинокритика и да не можеш да й наредиш да млъкне и се вглъби в себе си…

[caption id="attachment_5999" align="aligncenter" width="581"]marshall macluhan Уди Алън представя Маршал Маклуан на досадника[/caption]

Все по-често ми минава през ум, че май разсъдливите, информирани, начетени на книги и нагледани на филми колеги ги оставят под ключ по редакциите, по домовете и по отечествата им, а из пресконференциите, кулоарите, салоните и барчетата на Берлинале са изпратени по списък преди всичко нахакани невежи, за предпочитане с ляв крен на светогледането.


На какво ли не се наслушах из тези принудителни паузи за изминалите само два дни! Че „Великият майстор“ бил наивно направен, че в началната (петминутна, снимана в течение на шест месеца!) бойна сцена не ставало ясно, кой е „добрият“ и кой „лошият“, че сюжетът бил на места съвсем не разбираем…. И върховното мъдро заключение: в историята имало потенциал за добър филм, но режисьорът не успял да го извлече…

Или умуванията за един от руските филми във Форума – „Без Маркс“, в който става дума за ужасяващите условия на живот и работа в постсъветски стоманолеярен „град“. Та за него просветените ми съседи се чудеха и маеха и го определиха като фантасмагория, защото някакви си „пролетарии и бездомници“ дискутирали на интелектуално ниво киното на Годар и „филм ноар“… Къде го имало това?!...

Впрочем, открих безотказен начин да се отърве човек тази напаст. На последната прожекция се настаних на място зад реда, резервиран за международното жури, точно зад (прекалено високия за жалост на ръст) председател на журито Уон Кар Уай и колегите му, които тихомълком си водят записки и си пият кафето, носено им от асистентите и на ум не им идва да коментират какво и как са видели.

Цената за това спокойствие е обаче висока: налага се, щеш не щеш, да разглеждаш лъсващия ни в клин ни в ръкав полугол задник на друг член на журито – прославения Тим Робинс.

Като левичар и активист на движението за мир, той не може да остане длъжен на имиджа си и се явява на прожекциите с дънки, провиснали далеч под мястото, където, както казват еволюционистите, е растяла опашката на нашите предци.

Добре, за задника на Тим Робинс научихме, ще каже любознателният читател, но какво става с Гъс Ван Сант?

Стигнахме и до Гъс. В официалната програма мина вече неговият филм „Обетована земя“ (Promised Land) с Мат Деймън в главната роля. Още помним съвместната им работа в многократно номинирания за Оскар „Добрият Уил Хънтинг“. Не мога да си представя, че „Обетована земя“ може да се запомни с каквото и да било освен с плакативната си екологична загриженост и -  разбира се с очарователно лъчезарната Розмари ДеУит.

[caption id="attachment_6007" align="aligncenter" width="600"]DeWitt Matt © Berlinale[/caption]

Очакваният и рекламираният с толкова суперлативи филм се оказа чисто и просто агитационно платно против фракинга и разработката на шистов газ. При това филм, вяло текущ, меланхолично търкалящ се из дълбоката провинция на Пенсилвания, белязана от измираща промишленост и запустяващо, нерентабилно селско стопанство, от затъващи във все по-голяма мизерия фермери.


От тяхната бедност и безизходица се възползва – как може да е другояче – газовият гигант„Глобал“, концерн, който прави по 9 милиарда годишно и дори само с това си качество вече е  квалифициран да поеме ролята на злодея в разиващата се почти шекспирова драма.

Е, за разлика от „Венецианския търговец“ тук наистина няма алчен и безскрупулен евреин-лихвар. Затова пък като инструмент на злото е въведен младият, на вид добродушен шишко Стивън (Мат Деймън) – амбициозен кариерист с отлични шансове за издигане в концерна. Задачата му, която той върши ловко, както малцина от неговите колеги, е да уговаря невежите и притиснати от бледната гостенка на бедността фермери да си преотстъпват земята на концерна и то на колкото се може по-ниска цена.

„Глобал“ изкупува огромни ареали в различни щати за да добива там шистов газ чрез фракинг – технология и енергоносител, които според замисъла на филма като бич на човечеството са нещо средно между средновековната чума и затоплянето на климата.

Пристигнал в градче с ключово значение за завладяването на голям стратегически район, Стивън, кой знае защо почва да дава фирá: дали спомените за собственото детство на фермата на дядо му в Айова или срещата с очарователната учителка Алис (Розмари ДеУит) са причината не става ясно. Стивън набляга на алкохола, губи досегашната си красноречивост и не успява да убеди събраното в гимнастическия салон народонаселение да гласува групово отдаването на земята на прадедите си под аренда на опасния концерн „Глобал“ (който досега не се е усетил, че Гъс се мери още по-високо, в центъра на злото, в „глобализацията“, сам си е виновен!).

Срещу Стивън, из средите на селското общество се изправя най-неочаквано интелектуалец с посребряла коса. Оказва се, че той е пенсиониран инженер от MIT, който познава в детайли рисковете на новата технология и лесно убеждава публиката да си остане бедна, но честна. В сложната ситуация концернът прибягва до нов, подъл ход, който е толкова чудовищен, че дори блестящият му служител Стивън не издържа и решава да се откаже от предложеното му повишение в Ню Йорк, да премине на страната на народа и да потърси уют в самотната къщичка на учителката Алис (която освен това е наследила от баща си и 85 хектара плодородна земя…).

Хубав филм. Поучителен в много отношения. Особено с приятните за окото ми интериори от американски крайпътни ресторанти и провинциални барове, в които се слуша приглушена кънтри музика.

За критиките и реакциите в германските медии не си струва и да разказвам. Повечето читатели ще се досетят за основния им тон. На финала искам обаче да обърна внимание на нещо, за което германските кинокритици мълчат, като да са си плюли в устата.

Може би човек наистина трябва да е натрупал нашия тренинг с всякакви планове „Клин“, ливади, папки, онзи и този списъци и пр. конспирологии за да му направи впечатление следния дребен факт: в самото начало на филма без кой знае какви условности е изписано името на неговия финансист – емиратския фонд Image Nation Abu Dhabi

Say no more! – както се казваше в един от класическите скечове на любимците ни от Monty Pythons…


Няма коментари: