Дянко Марков: Има оръжие по-опасно от лъжата - истината

Дянко Марков

Каква полза има понякога от разчистването на писалището и прилежащите към него рафтове и етажерки! По този начин нощес ми попадна един стар брой на в-к "Истина", за който се опасявах вече, че е последвал ориста на всичко преходно...

Бате Дянко ми бе подарил още преди години този  брой 11 от февруари 2001 като един от особено важните и нужни да се популяризират. Ето защо реших да го сканирам сега и да подготвя материала, пръснат на няколко вестникарски страници за тукашна публикация. Става дума за полемиката около спасяването на българските евреи (вече обосновах защо според мен по-коректно е "спасявнето на евреите в България"), за демагогските атаки на Сендов и Първанов, големи активисти на компартията по онова време и за дебата около ролята на цар Борис.

Струва ми се, че точно сега, когато в навечерието на годишнината от кървавия 9 септември отново се отправиха злобни нападки срещу Дянко Марков е добре да се има целият протокол за да се строши зъбът на клеветата...

М.Р.

---

В 417-то заседание на 38-то Народно събрание на 27 юли 2000 г. бе поставено на разискване и гласувано предложението на група народни представители „заместник-председателят на НС Благовест Сендов да бъде свален от поста му“. Мотиви - увреждане на националните интереси на България с писмото-махзар до президента на държавата Израел. В това писмо (подписано от още четирима обществени дейци) се настояваше "да бъде заличено името на цар Борис III от мемориалните плочи и всякакви други възпоменателни мероприятия в Гората, посветена на България в зоната на Ерусалим".

Разбира се, последва премахването на тия плочи.

Актът на Благовест Сендов от висотата на заемания от него поcт, с който акт на цар Борис III, респективно на българската държава, се приписваше вината за депортацията и унищожението на евреите от Беломорска Тракия и Македония, несъмнено увреди в морален план престижа на България пред международната общественост и то тъкмо в момента, когато тя узнаваше, след много десетилетия осъдителна завеса на мълчанието, истината за оцеляването на българските евреи по време на Втората световна война.

Дебатите протекоха в атмосфера на яростно противопоставяне, викове, тропане, скачане и хулене от страна на левицата (комунистите), главно срещу народния представител Дянко Марков, който говори пръв от трибуната на НС от името на вносителите на предложението.

Последвалите „вариации на тема“ продължават и до днес по вестници, радиопредавания, събрания и срещи. Извеждат се от общото съдържание отделни изречения и думи, фалшифицира се текст и позиция, задействат се международни връзки и институции.

Отговарям на настоятелните искания на множество членове на съюз „Истина“ и читатели на редките му издания, като публикувам пълния текст на изказването ми, включително репликата на Гиню Ганев, както и онова, което не можа да бъде доизказано (прекъснато бе от председателя на НС поради изтичане на полагаемите ми се две минути) и което в морален, международно-правен и национален план трябва да се знае от всеки български гражданин!

---

Председател Йордан Соколов: Някой от името на вносителите желае ли да се изкаже? Има думата господин Дянко Марков.

Дянко Марков (СДС): Уважаеми господин председателю, уважаеми госпожи и господа народни представители! Аз гласувах да бъде предавано днешното заседание по телевизията, защото не го смятам за маловажно. И не е този акт само оценка, какво е направил акад. Сендов, и дали това, което е направил, е добро или лошо. Това е един акт, в който Народното събрание за първи път, поне откакто аз съм тук, в тази среда, за първи път трябва да се произнесе по действието на човек, който стои в най-високия етаж на държавното ръководство на България.

Реплика от ДЛ: За втори път!

Дянко Марков: Това е актът, който заслужава нашето сериозно внимание и оценка на това, което е направил. Не става въпрос дали акад. Сендов е изразил свое лично мнение за това, кой какви заслуги има за спасяването на българските евреи или няма такива заслужи, или има вина. Защото в това отношение никой не може да оспори правото на акад. Сендов да изразява своето лично мнение.

Но акад. Сендов е подпредседател на българския парламент - на най-високостоящата българска държавна институция. И именно като такъв той е действал в ущърб на националните интереси на България. (Възгласи от демократичната левица: „Е-е-е!“ ръкопляскания от блока на ОДС.)

Председател Йордан Соколов: Моля за тишина.

Дянко Марков: И аз ще мотивирам това, уважаеми госпожи и господа! Затова се занимаваме с този въпрос. Не става дума и за това дали израелската държава и еврейският народ свалят една или друга плоча. Това е тяхно суверенно право - да преценят кой има заслуги за съдбата на техните съотечественици в епохата на Втората световна война, кой има вина и как да се постъпи с едни или други. Ние не можем да внушаваме или да кажем: „Моля, оставете плочите. Направете паметник на България.“

Но ние имаме едно преимущество спрямо всички други европейски народи, които през Втората световна война бяха под егидата на Германия. Това наше преимущество е изразено в тази именно карта, която аз я оставям тук като документ и в която карта американският историк Раул Хилберг в книгата си „Унищожението на европейските евреи“ тази именно карта посочва. Тя е ползвана и аз я имам в немския превод от книгата, издадена от немския историк Хайнц Хьоне в Хамбург през 1966 г. под надслов „История на СС - орденът „Мъртвешка глава“. В тази карта, уважаеми госпожи и господа, са посочени... (Шум и реплики. Предава картата на председателя на НС).

[caption id="attachment_5223" align="aligncenter" width="407"] Картата на Раул Хилберг, тук - репродукция от Шпигел. Кликни за увеличение.[/caption]

Председател Йордан Соколов: Моля за тишина в залата.

Дянко Марков: В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в Германия, Австрия и Чехословакия - 50 на сто, в Румъния - 34 на сто; в Холандия, Белгия и Люксембург – 56 на сто: в Дания 1,5 на сто. Всички други са спасени чрез лодки. В България седи 0! В България седи 0, господа! (Силни ръкопляскания и възгласи „Браво!“ от блока на ОДС.) И това е паметната плоча за хората, които спасиха българските евреи. Тази нула - аз се гордея с тази нула като българин, като гражданин и като човек! (Ръкопляскания от блока на ОДС.)

Акад. Благовест Сендов оспори тази нула и каза: „Цар Борис е изпратил 12 хиляди или 11 343, колкото са, е изпратил на унищожение в лагерите Треблинка и другите лагери в Полша.» Цар Борис не ги е изпратил! Ето ви друга карта! Заповядайте, уважаеми господин председателю (подава картата). Ето ви друга карта - издание на вестника "Дас Райх" на Гьобелс, в която карта Беломорието и Македония са посочени "под българско управление- за разлика от Добруджа, която е включена в българката държава. Тук стои Унгария, където Трансилвания е включена в границите на унгарската държава, но Войводина е дадена "под унгарско управление".

[caption id="attachment_5224" align="aligncenter" width="490"] Картата на в-к Дас Райх[/caption]

И в този смисъл аз няма да се спирам в подробности на историческите факти, защото това е друга задача, задача на друг институт. Аз обаче искам веднага да направя една съпоставка между парламента на България през 1943 г., в който 42 души подписаха писмото до управлението на страната, с което се застъпиха за съдбата на българските евреи. И да го съпоставя с днешното време! Тогава тези хора всичките бяха от мнозинството. Димитър Пешев не поиска подписите на хората, които бяха в опозиция на управлението на страната. (Шум и реплики от блока на ДЛ.) В опозиция!

Председател Йордан Соколов: Моля! (Шум и неразбираеми реплики от блока на ДЛ) Имаше, имаше.

Дянко Марков: Моля? Не, аз така не мога да говоря. Моля за тишина, ако желаете да слушате! Реплика от ДЛ: Не желаем!

Председател Йордан Соколов: Тишина, госпожа Величкова!

Дянко Марков: Това, което говоря, трябва да се чуе. Кое не е вярно? (Шум и неразбираеми реплики от блока на ДЛ.)

Председател Йордан Соколов: Моля за тишина!

Дянко Марков: Всички тези 42 души, това казах аз, са от мнозинството, правителственото мнозинство. И тези хора поставиха човечността над политиката. Те бяха за тази политика - за политика на съюз с Германия. Защо и как - това е друг въпрос. Не се спирам на това (Шум и реплики от блока на ДА.) Но когато дойде до съдбата на хората, те поставиха човечността над политиката! (Силни и продължителни ръкопляскания от блока на ОДС.) Това е доблестта на 25-то Народно събрание. И от тези хора, уважаеми колеги, от тези хора бяха изтребени с разстрелите по присъдите на "народния съд" половината от тях. (Викове „У-у-у“ от блока на ДЛ) И от тези хора половината бяха носители на един, два и повече ордени за храброст, което показва, че воинската смелост отговаря на гражданското достойнство. Това е исторически факт. (Ръкопляскания от блока на ОДС.)

Днес, когато усилията на целия наш народ, усилията на всеки един български гражданин са посветени за издигане престижа на нашата страна, не, на едно или друго управление, а на нашата страна и народ, акад. Сендов подава една информация, преди всичко неистина, подава една информация, която уврежда интересите на българската държава и народ. И заради това акад. Сендов няма място като подпредседател на българското Народно събрание! (Силни и продължителни ръкопляскания от блока на ОДС).

Председател Йордан Соколов: Моля!

Дянко Марков: Аз се учудвам, уверявам ви, колеги отляво, аз се учудвам, че вие подкрепяте тази позиция. Вие положително не я оценявате достатъчно. Тя не е във ваш партиен интерес! Във ваш партиен интерес е да оценявате кое е добро, кое е лошо - както е в партийния интерес на всяка една обществена сила В страната ни. Не да праВим сметка какво ще бъде да увредим на противника и какво ще бъде В полза на нас. А какво е в полза на България.

В полза на България в момента е акад. Сендов да излезе от председателското място на Народното събрание! (Продължителни ръкопляскания от блока на ОДС, тропане, възгласи „У-у-у“, скандирания „фашисти“ от блока на ДЛ)

Председател Йордан Соколов: Благодаря на господин Марков.

При дискусията, последвала моето въвеждащо изказване, левицата ловко отведе основната тема - за отговорността на г-н Сендов или в негова защита (позиция, в която депутатите от БСП очевидно разбираха своята слабост) и постави в центъра на пледоарията на своите представители други проблеми, странични спрямо основната тема: за влизането на България в Тристранния пакт, за легионерството и фашизма в България, за „антифашистката“ съпротива, за „антисемитизма“ на цар Борис и пр. в тоя дух. Представителите на ОДС глътнаха комунистическата въдица, при което пролича, че не са много Вещи В новопоставената проблематика. Нито един не защити достойно държавния глава, ръководил съдбините на България В най-драматичния и на моменти трагичен период от новата ни история. Но когато в обвиненията си към починалия преди 57 години български цар представителите на левицата стигнаха до твърдението, че той съзнателно е пратил на унищожение евреите от Македония и Беломорието (господата Георги Първанов, Гиню Ганев и други), взех отново думата за реплика.

Ето пълният й текст от експресната стенограма на НС:

 Председател Йордан Соколов: За първа реплика има думата господин Дянко Марков.

Дянко Марков (СДС): Уважаеми господин председателю, уважаеми госпожи и господа! Вземам думата, за да направя реплика на господин Гиньо Ганев, който ми оказа честта два-три пъти да спомене името ми. Той противопостави тезата за българския народ, който спасява евреите, тази теза, която се застъпва и от много други хора, включително от господин Нансен Бехар, че не е засегнато достойнството на българския народ. Аз питам: с какви средства българският народ спаси евреите, свои сънародници, в старите предели на царството и защо българският народ допусна да бъдат унищожени евреите от Беломорието и от Македония? (Ръкопляскания от СДС.) Не чувствате ли, че с тази постановка вие правите българския народ отговорен за съдбата на евреите от Беломорието и Вардарска Македония? (Ръкопляскания от СДС.)

Или още по-порочната постановка: българският народ спаси евреите в царство България, в старите граници, а цар Борис предаде беломорските и македонските евреи за унищожение. Вие не разбирате ли, че това е кощунство с хората, които ги няма и институциите, които бяха унищожени, и не могат да се защитят? Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано. По този въпрос може много да се говори.

Председател Йордан Соколов: Времето изтече!

Дянко Марков: Но тия, които отново изваждат плашилото на фашизма, за да заклеймят хората, които управляваха България в тази епоха и които из-вадиха българския народ от кръвопролитието и платиха със своята кръв за това...

Председател Йордан Соколов: Времето изтече, господин Марков!

Дянко Марков: Да, изтече времето, но това е дискусия, която отново ще влезе 6 Народното събрание. (Ръкопляскания от СДС.)

И тъй, времето с което разполагах, не бе достатъчно и далеч преди да развия защитната си теза (спрямо цар Борис III), председателя на Народното събрание ми отне думата.

Представям тази теза в следващите редове:

1. Цар Борис не е могъл да осуети депортацията на евреите от Македония и Беломорието

България не е водила война с кралство Гърция и кралство Югославия и от международноправна гледна точка няма правомощията на окупационна сила, окупирала в резултат на водена война територия на своя противник. Тия правомощия и отговорности има Воювалата страна (Германия). Присъствието на българска администрация, полиция и войска в Беломорието и Македония се урежда с двустранно споразумение между българската и германската страни (споразумението "Клодиус"), което гарантира почти изключително германските интереси, а на България предоставя статут на помощна окупационна сила с ограничени правомощия. От позиция на международното право (Хагските конвенции, определящи правилата за водене на война по суша и по море) това споразумение е нищожно.

От позиция на морала, депортацията на гражданското население, както и всяко насилие над човешки същества, е безспорно осъдително. Но не е военно престъпление, тъй като по това време не съществува международноправна норма, която да го квалифицира така.

При влошената за силите от Оста военна обстановка в Средиземноморския театър на военните действия в края на 1942 г. и възникналата опасност от съюзнически десант на Балканите, германската страна е преценила. че е необходима депортация на враждебното население от застрашените райони и иска от българските власти съдействие. Германците не искат разрешение от българския държавен глава и дори не отнасят въпроса до него. По силата на двустранните споразумения те искат съдействие от българските власти, на които по това време са предоставили управлението на част от териториите, които германската армия е окупирала в резултат на войната, водена от Германия на Балканите. Българската страна не е решавала и не би могла да решава въпрос, дали да се проведе депортация или не. Цар Борис не е имал власт да спре тоя акт.

„Депортацията на враждебно население не е военно престъпление.“

Това казах в Народното събрание. Това предизвика кампанията срещу мен. Изопачиха казаното, като че ли съм представил българските евреи като враждебно спрямо България население и затуй е следвало да бъдат депортирани. И какво ли не още. А дори и от прекъснатото ми изказване е ясно, че тази оценка е, която германската страна има за еврейското население в завладените от германската армия райони на Балканите. Аз не представих морална оценка. Моралът и правото не винаги се покриват. Опитах се да обясня какво е могъл и какво не е могъл да стори цар Борис; да защитя покойника от незаслужените хули, защото никой друг не излезе на трибуната да го стори.

Не ще изброявам множеството случаи на депортация на „враждебно на-селение“, провеждано дори от демократични държави по време на Втората световна война, а и след края й, в мирно време, но не мога да не упомена съвсем бегло поне някои от тях: депортацията на българските граждани от немски, австрийски и унгарски произход, извършено от окупационната червена армия в 1944-1945 г. Нищожна част от тях се завърнаха в България след дълги години каторжен труд; депортацията на българите от Пиринска Македония, които при преброяването в 1946 г. отказаха да се регистрират като "македонци" и които комунистическата власт отпрати на другия край на България, в Делиормана и Добруджа; депортацията на хиляди хора, които тая власт обяви за "врагове" и изсели за десетилетия по други, далечни места... Никой не осъди тия масово и дълговременно провеждани насилия.

2. Цар Борис не е знаел каква участ се готви за депортираното еврейско население от Беломорието и Македония

Че това е така, аз имам лично, неоспоримо свидетелство от българския посланик в Рим по време на Втората световна война, д-р Дечко Караджов, брат на майка ми и личен приятел на царя. Мога да го потвърдя под клетва (аз съм верующ в Бога човек) пред всяка институция, пожелала това. Пред цар Борис германската страна е представила „Окончателното решение на еврейския въпрос в Европа" под формата на създаване на автономна област в съседство на Литва, където ще бъде съсредоточено еврейското население от европейските страни.

Хората, които реагират особено чувствително на думите ми: „Депортацията на враждебно население не е военно престъпление“, очевидно гледат на депортацията на еврейското население от Беломорието и Македония и последвалата му гибел в концлагерите в Източна Полша като на един неделим процес. Оттам и следва осъдителната оценка за личността на царя, който е „дал съгласието си за това“. Такова гледище би било основателно, ако по времето, когато се провежда депортацията, на държавния ни глава и на българските управници е било известно, че депортираните хора ще бъдат унищожени. Но това не е истина. Истината е, че едва в ранната пролет на 1944 г. до западните съюзни сили и в някои неутрални страни проникват сведения, че в концлагерите в „източните области“ се върши нещо ужасно. Преди това дори Рузвелт и Чърчил не са знаели какво става там. Още по-малко представа са могли да имат цар Борис и българската общественост.

3. Цар Борис III не е антисемит

При дебатите в Народното събрание цар Борис многократно и „на всички ладове“ бе клеймен като антисемит. Георги Първанов: „Борис III бе начело на един антисемитски по своя характер режим“... „Борис III олицетворява антисемитския режим, той олицетворява българския холокост.“ Гиню Ганев: „Аз стоя на убеждението, че унищожаването на българските (?) (въпросителната е от мен, Д.М.) евреи от Беломорска Тракия, от Вардарска Македония и от Пирот става с изричното съгласие на цар Борис III.“ Георги Първанов цитира от дневника на проф. Богдан Филов казаното от царя на срещата му със Светия Синод, за да докаже антисемитската си квалификация за царя и да подкрепи формулировката: спасяването на българските евреи е дело на българския народ.

Да, българският народ от всички слоеве и от всички обществени среди се обяви срещу депортацията, когато германското искане се разпростре и за евреите - български поданици в суверенното царство България. Безспорно имало е лица и институции, които са били готови да съдействат на германците за депортацията и на българските евреи. Точно затуй решителна е била волята на българския цар, който и в тоя случай, както в почти всички свои актове, е останал  в  съгласие  със своя народ.

Мисля, че е уместно тук отново да подчертая, че хората, представляващи българските държавни институции, начело с държавния глава, не са имали съзнанието, че с осуетяването на депортацията спасяват живота на своите съотечественици евреи. Както не са имали и съзнанието, че депортацията на евреите от Беломорието и Македония означава тяхната гибел. Затуй, според мен, да се говори за „спасяване“ и за „спасители“ е пресилено. Еврейската страна е, която е правомощна да прави подобни оценки, а оттам и произтичащи от това действия.

Но когато авторитетни хора като Благовест Сендов, Георги Първанов, Гиню Ганев представят в обвинителен и осъдителен план действията на българските държавни дейци и институции в дадена епоха, извън контекста на тогавашните международни отношения и исторически обстоятелства и по този начин злепоставят исторически и морално България, наложително е противодействие. Затуй излязох на трибуната.

Да, цитираните от г-н Първанов думи са казани от цар Борис Ш. Царят много добре е знаел, че те ще стигнат до Хитлер. На историка ли трябва да се обяснява, че това е елементарен дипломатически похват пред всевластния диктатор (Хитлер) на могъщата съюзна велика сила (Германия). При поредната среща царят спокойно може  да му заяви: „Ето, господин Хитлер, по еврейския въпрос аз мисля като Вас; но българските мъже са мобилизирани във войската, а аз имам нужда от работници за пътища, военни строежи и много други подобни цели, а и общественото мнение в моята страна иска това: нека засега евреите останат в България.“ И Хитлер се съгласява, запазвайки доверие и уважение към българския цар. А българските евреи остават в своето Отечество и оцеляват.

Отговарям на риторичния въпрос на Г. Първанов: Да, г-н Първанов, ако от това би зависела съдбата на хората, бих се подписал под тия думи. Уверен съм, че и Вие бихте постъпили така. Тогава! Днес, разбира се, тези думи звучат като откровен антисемитизъм.  Но нечестно е с анахронистични похвати да се отстоява партийна теза.

Когато се подлагат на оценка действията на българските държавници, а оттам и на страната ни като исторически субект в една вече твърде отдалечена епоха, трябва да се държи сметка за историческата макрорамка, в която протичат събитията. Научната и моралната добросъвестност налагат това.

По времето на Втората световна война еврейският народ навред по света воюваше по един или друг начин срещу Хитлерова Германия. Съответно и за германските власти евреите навред по света бяха „враждебно население“, спрямо което действаха по съответен начин.

По същото време България бе съюзница на Германия и съюзните отношения между двете страни почиваха на взаимно зачитане и сътрудничество. Обстоятелствата, при които бе сключен този съюз, не са предмет на моето изложение. Но от този съюз българската страна очакваше, че при благоприятно развитие на военната обстановка в Европа, главните цели на българската държавна политика и национална идеология - излаз на Бяло море и свобода за българите в несвободните части на Македония - могат да бъдат осъществени.

Евреите - български граждани, се оказаха, не по своя воля, в драматично, а в някои случаи в трагично положение: като принадлежащи към своята българска национална и държавна общност, те трябваше да бъдат лоялни към страната, която бе тяхна родина; към нейните закони и произтичащи от това задължения; към избрания от управниците й път. Като принадлежащи съм своя еврейски народ обаче те трябваше да се чувстват призвани да участват в противопоставянето на Хитлерова Германия - техния идеен и политически враг, с който отечеството им България бе влязло в съюзни отношения.

Последвалите събития изостряха този начален драматизъм: ограничителните и дискриминационни мерки (Законът за защита на нацията) поставяха българските евреи в положение на граждани „второ качество“, докато за управляващите тези мерки бяха неизбежни ¹. От друга страна, излазът на България на Бяло море и освобождението на значителна част от Вардарска Македония, без участие във войната на Балканите, не можеше да не радва съотечествениците ни евреи, особено от по-старото поколение, които бяха воювали, мнозина като офицери, под знамената на българската войска за осъществяване на тия национални въжделения. Решението на тази драматична раздвоеност на нашите съотечественици евреи бе въпрос на индивидуален избор. Но фактът, че след като Германия обяви война на Съветския съюз, мнозина от по-младите избраха пътя на въоръжената съпротива, не бива да се свързва с обобщената идеологична антитеза „фашизъм – антифашизъм“. Определяща тя е била само за малък брой от тях.

* * *

Само няколко часа след приключване на дебата в парламента започнаха атаките срещу мен. Председателят на еврейската общност в България „Шалом“ обяви, че ако не последва извинение, ще отнесе въпроса до еврейския център във Вашингтон.

В ръководството на СДС постъпиха по модела на „изтървания заек“. Без да направят предварително необходимата международно-правна справка, дори без да ми се обадят по възникналата обстановка и какво следва да се предприеме, разгласиха по. медиите, че „СДС се разграничава от изказването на Дянко Марков“.

Последваха коментари от г-жа Татяна Ваксберг (по радио "Свободна Европа") и г-жа Еми Барух (в пресата и по радио „Дойче веле“), в които са преценили, че мястото ми не е в парламента, а в затвора. (Може би не съм съвсем точен, не съм слушал тия предавания, но така ми се каза от близки, които са ги чули.)

Най-яростно реагира контролираната от комунистите преса. В свойствения си интригантско-фалшификаторски стил „Дума“ (бр. 177 от 31 юли 2000 г.) представи казаното от мен така: "Унищожаването на депортираното население е жестоко, но не е незаконно", с което ме нареди сред интелектуалните убийци на еврейския народ. Такъв ще остана в представите на хиляди хора, които добиват информация от този вестник Очевидно комунистите са оценили обществената ми изолация в момента, за да открият „съсредоточен огън по единична цел“. В бр. 221 от 21 септември 2000 г. на "Дума" г-н Иван Спасов предложи процедура, как да бъда изхвърлен от Народното събрание и, разбира се, пратен В затвора.

Прозвищата и квалификациите, с които бях клеймен: „бивш фашист и сегашен фашизоид“, „продължава да работи срещу България“, „истинска нула“, „брутален легионер" и пр. малко ме засягат. Но понеже моят „антисемитизъм“ постоянно се свързва с някогашното ми легионерство, принуден съм да кажа няколко думи и по този въпрос: Да, бил съм легионер от детски години; като легионер съм осъждан (в 1948 г.) и прекарал четири години в комунистическите затвори и рудници; и до днес съм съхранил в съзнанието си най-хубавото, което съм получил в някогашната ни младежка организация: родолюбие и съпричастност към съдбата на потиснатите ни и социално изнемогващи сънародници. Но никога в легионерската организация не са ми внушавали омраза към еврейския народ.

Всякога открито съм заявявал, че съм националист.

Но именно като националист аз съм убеден, че всеки народ има право на родина, на свое свободно и преуспяващо Отечество. Затуй всякога съм приветствал възстановяването на хилядолетната държава на еврейския народ в изконната му родина - Израел. Нямам никакво основание да мразя народ, който не е сторил никакво зло на моето Отечество - България.

Като български националист аз съм убеден, че бъдещото благополучие на моя народ и държава ще бъде постигнато не с разпалването на омраза към хора и народи, дори ако те имат враждебно отношение и действия срещу България, а чрез спечелването на приятелско отношение към Отечеството ми от страна на колкото е възможно повече хора и народи по света.

---

¹ Днес никому не прави впечатление, че след като сме избрали "пътя към Европа", трябва да пригодим законодателството си към утвърдените Европейски правни норми и ценностна система. Същевременно мнозина са, които смятат, че макар да е избрала пътя на съюз с Германия по време на Втората световна война, България е могла с лека ръка да отхвърли законодателно-административните изисквания, които този съюз е налагал с оглед на „Новия ред в Европа“, планиран и осъществяван от Хитлерова Германия и задължителен за всички съюзни държави, С тази съпоставка не засягам нравствената, а само политическата страна на проблема.