понеделник, март 18, 2013

На "спонтанен" протест с Александър Балабанов...

BalabanovМилен Радев

Историята, казват някои, се развивала по спирала. Други - че рипала стъпаловидно. Трети намират по-сложни постструткуралистки аналогии и обяснения.

Може по света и така да е, ние от толкова сложни конструкции слабо отбираме.

Прелиствах тези дни спомените на проф. Александър Балабанов „И аз на тоя свят".

И не можах да се отърва от една примитивна и присъща на моя си скромен идеен хоризонт аналогия: патето (или по-скоро, дъртата вече патка), заплетено в кълчища, тепащо крачка напред, две назад, въртящо се и залитащо в кръг и отново и отново връщащо се пак там, където започна мъчителната му разходка в историята. А времето, спряло, не тече и не тече...

Гениалният щипянин Александър Балабанов публикува своите автобиографични спомени от януари до февруари 1940 г. в тогавашния вестник „Дума". Излизат в 29 продължения. На тази основа Тодор Боров издава книгата със спомени, която ми се върти тези дни по писалището...

Откъсът е за дните на оставката на Стефан Стамболов през 1894 г. Препоръчвам без някакъв кой знае колко прикрит подтекст изчитането разказа на тогавашния 15-годишен гимназист Балабанов.

И бъбрив коментар няма да правя...



…Наистина! Най-сетне явно взе да се говори за сериозни раздори и кавги в Стамболовия кабинет, особено след писмото, „отвореното писмо" (тогава бяха на мода тия „отворени писма") до Стамболов от самия военен министър Савов, от Михаил Савов, после голям и страшен, и силен главнокомандуващ на войските във време на Балканската ни война. После пък излезе друго писмо от него същия, в което сам Савов, като прям човек, се разкайваше, че бил подведен, излъган от интриганти.
<...>
И най-сетне чу се вече открито в една гостилница „Студентчески клуб“, че Стамболов си дал оставката не му я приемали, но щели да я приемат. Навсякъде се разказваха лоши анекдоти и зловредни приказки за Стамболов. Имаше, струва ми се, и инжекции отнякъде но нямаше нужда от това сега, главното беше, че безнаказано можеше всичко да се говори против тиранина - сега тиранин!
<...>
Аз в тия разправии мои сега не се интересувам от никаква политика и не разказвам това, което историята ще разкаже някога по-обективно, както вече почна, нито претендирам да ги знам основно работите и проверено, макар и да знам мноооого, ама мноого, но не вече като дете, а отпосле като зрял човек. Но нищо от това няма да засегне моя разказ, всичко си е и ще си остане като приказка от детинството ми
<...>
И сега — ето сега е 18 май, 18 май 1894 година. Ясно слънце по София. Даже много горещо някак си. Радост и оживление голямо по улиците. Тичаме всички към площад „Александър“. Минаваме няколко от учениците на нашия клас четвърти през градината за по-кратко. В градината, точно гдето сега е фонтанът, срещаме Христо Гребенаров, натоварен с календари и свои книжки. Христо Гребенаров току що бе издал една хвалебна книжка за Стамболов, прославяше го като Търновски герой - и Христо Гребенаров беше от Търново, така знаехме ние тогава. И бе излязъл да си продава новата книжка.


Заобиколихме го. Един от нас - заклевам се, не аз, и като дете не мога това да сторя, но един от нас му удари плесница, заплашиха го и другите, казаха му, ще го пребият, ако не извика три пъти „Долу Стамболов!“. Взеха му книжките и ги стъпкаха. Аз се опитах да го защитя, като познат, но не помогна. Пък току горкият Христо Гребенаров, като изскубано петле, със своите къси панталони, не голфове, а от износване станали къси и парцали, подигна се на цървулообразните си сандали, бос, подигна се като петле и изкукурига три пъти - дрезгаво, тънко, измъчено, очите му горяха от страх и от незнание на това, какво става, той нищо си не знаеше  човекът за очакваното падане на Стамболов. И единствен викаше искрено високо против него, с добре съзнаван ясен риск за живота си! Той бе единственият, който честно викаше - и то, без да мисли, че Стамболов, гордостта на неговото Търново, трябва да е долу.


На площада имаше вече събрана голяма тълпа. Вражеска на Стамболова. Научихме се, че пък пред „Свети Крал“, сега „Света Неделя“, имало митинг от страна на стамболовистите, начело с Благоев и Петков, готвел се целият митинг да излезе да отиде право в два реда, да моли Господаря да не приема оставката на Стамболова ...


Рачо Петров, който тогава бе, струва ми се, полковник, бе вече военен министър. Той мина край нас, на ъгъла, гдето е трамвайната спирка сега, на бял кои и не само че нищо не ни каза, че се събирахме така свободно на площада, ами ни се и усмихна дори.


Р а з б р а ф м е ...!


И бърже-бърже се образува една огромна тълпа от всички, които минаваха през площада. Имаше много ученици и студенти, но по-много ученици.


И всички бяхме увлечени в нещо, в някакъв подвиг, в който, всеки от нас съзнаваше ясно, няма да има и няма никакъв риск...


При друга условия трябва напълно и нашироко да се разкаже ролята на учениците тогава, да не говоря за студентите, но само за учениците в политиката. Сега ще кажа само това: тя бе една от първите. Всички горяхме от нещо. Ама с усмивка и весели закачки.


Видя ме починалият неотдавна Чичо Стоян, тогава не бе само детски писател, а бе Стоян Попов, стигаше толкова да се каже.


Той бе начело на тълпата. Видя ме мене, познаваше ме по едно мое много лошо политическо писание във вестниците още тогава, повика ме при себе си, хвана ме за ръка - и вече не ме пусна, докато ... но чакайте, ще видите какво е това „докато".


И тръгнахме с викове „Долу тиранинът!", „Долу!"… о, срам ме е да си припомня какво ме караха да викам! И досега мен никой не ме е чул да псувам - нито между жени, нито между мъже. А сега трябваше да викам „долу" - не знам какво ли не ... Но аз се изхитрих, зяпвах с устата, уж викам, а пък нищо не виках, а само се червях.
<...>
Потегли колоната към „Свети Крал".


Начело на нея бяхме аз и Чичо Стоян тогава само Стоян Попов, който ме държеше здраво за: ръката да не избягам. Че имаше тогава и бойове с камшици и особено с прочутите тогава боксове, от които още пазя един от пиринч… Бяхме по четирима, не помня другите двама, но себе си запомних добре, че бях на първия ред ...


Към пресечката на булевард „Дондуков" видяхме, че се задават ония от митинга. Облечени в парадни дрехи, имаше дори и във фракове. Говореше се, че между тях имало мнозина преоблечени пожарникари с големи боксове. Аз рекох да се изкопчам от „първите редове на борбата“, както се говори, но Стоян здраво ме държеше и ревеше и ме мушкаше и аз да рева ... Съжалявам, че не е жив, за да го ядосам с тия спомени...


И се върнахме по заповед. Към двореца. И се приближихме до големите порти, които са на площад „Александър“. Портите се затвориха. Ние рекохме да ги изнасилим и да пеем „Шуми Марица" и да викаме „Долу тиранина!“, за да се приемела оставката му.


Но тъкмо се приближихме до вратите — Бум! Бум! Бум!...


Как се бяга, как се бяга - само аз мога да кажа това. За другите няма да разправям. Едни са в гроба си вече, други са тука още, но защо да ги излагам? Но как се бяга - аз знам. Представете си сами: ударих като стрела към уличката, която сега се нарича — ако знае някой? — сега се нарича „Малко Търново", тая, която сега е със стъпала. Там имаше гостилница „Хръдличка", високата къща, която събориха неотдавна. По тая долна улица кой знае накъде съм тичал, по кои посоки, но помня, че се отзовах по едно време на пресечката на „Патриарх Евтимий“ и на „Раковски“ ... Истина, после се научихме, че изстрелите, дадени от стражата, били само предупредителни във въздуха, но после, нали после чак се научих ...


Ами сега? Поех по „Раковски“ към центъра. Току пред къщата на Стамболов - тълпа, същата оная, която бе благосклонна и която идеше насреща ми. Нямаше никаква опасност, приближих се, Стамболов бе излязъл на балкона и говореше. Това съм запомнил само: „С божия помощ отворих Висше училище, за да ме ругаят сега тъй срамно възпитаниците, заедно с невинни ученици. Между тях и близки мои роднини!“…


Едни викаха „Ура!“, а някои, се опитваха да викат и „Долу““. Но аз много не запомних от речта, защото всецяло бях обзет от образа на Стамболов. Мрачен, почти черен, връзката му бе излязла от гърдите му, огорчение адско по лицето му.


На другия ден отиваме на училище. Но отидохме без книги. Ние имахме първия час история. Преподавателят ни по история отиде на катедрата, масичка бе тогава тая катедра, усмихна ни се и ни каза:


- Да живеят учениците, че помогнаха така хубаво да падне тиранинът. Натоварен съм да ви похваля с най-ласкави думи. И да ви кажа, че за три дена се разпускате като награда за вашата дейност. Браво!


А ние като рояк не оси, а големи бръмбари от четворокласната стая на улицата със страшно бръмчение ...


Вечерта ни курдисаха да пресрещаме Стамболова, като излиза от двореца с рескрипта. Нашата група бе определена да стои там, гдето сега е ъгълът на „България" с „Цар Освободител“. Точно пред входа. И ни командуваха, щом се зададе от двореца, да викаме - да викаме пак онези работи, които и досега ме карат да се червя…


А на ъгъла там, гдето стояхме, имаше вече и окачени вестници с червени заглавия и с радостни статии, които бяха със същите изчерпателни заглавия.


И ето излиза Стамболов с каляската си. И ние викаме. А той сваля цилиндъра си и ни поздрави с горка усмивка.


И нашите викове се смесиха с тропота на силните коне на каляската...

Няма коментари: