петък, август 23, 2013

Спомен от другата България

Марина Нитова

Нощес и днес на стената ми във Фейсбук се състоя разговор, породен от наглите руски демарши заради "осквернения" Паметник на съветското робство в София.

С вълнение четох спомените на Марина Нитова, които тя написа като коментари там. Смятам ги за толкова ценни, че ми се стори грехота те да останат и се губят разпокъсани и отнесени от фейсбуковия поток.

Затова реших да ги събера от няколко постинга и публикувам тук. Мисля, че въпреки неминуемата неравност в разказа, от тези спомени струи тъй нужната ни връзка с онази България, която днес остава само в разказите на малкото очевидци, в книгите и спомените.

М.Р.




Познавам руската армия. Бях 5 годишна и във вилата ни в Панчарево настаниха щаба на НКВД!

Имам много спомени и от тях и много неща. У нас беше евакуиран Димитър Шишманов, от вкъщи го взеха и го унищожиха. Вие, Милен знаете кой е той. Напоследък излязоха някои книги за него, не особено добри, но все пак.

Ако е имало в България убити от Съветската армия, сигурно са били тези, които може би са убили в нашето мазе в Панчарево, техни момчета, прегрешили нещо.

Така се е говорело вкъщи.

При нас нямаше никакви немци, а те ги търсеха дори в кладенеца в мазето. Взеха спортния мерцедес на баща ми за нуждите на съветската армия. А баща ми тогава беше изчезнал безследно, едва майка ми го намери в Дома на слепите

За мен това са тъжни спомени, засега ще си лягам с приспивателно и тиха музика за релаксация...

Някой ден, ако ме осени музата, ще ти разкажа и добри неща за тези офицери. Било е страшно, майка ми 40 годишна, много красива, руса, аз дете на 5 години, слугини две, леля ми, без никакъв мъж вкъщи , такава е ситуацията, запомни я докато можеш. има продължение, но не тази нощ.

<...>

Ще си позволя да се върна на темата за съветската армия, нали за нея говорихме? Както писах по-горе, във вилата ни в Панчарево беше настанен щабът на НКВД! Баща ми изчезнал, майка ми го намери трудно в Дома на слепите, задържан, разпитван от Лев Главинчев!

А у нас, в същата стая, в която живя Димитър Шишманов последните си дни на свобода, се беше настанил капитанът или нещо такова с войнишката си жена. Непрекъснато правеха обиски, търсейки невидимите германци. Един ден капитанът предупреждава майка ми, че ще има обиск и й предлага да му даде за да запази при тях ценни бижута. Майка ми решила, че е добре да рискува и му дава в една торбичка малкото бижута, които имаше. Долу в хола имаше един ящик и до него стоеше денонощно войник с пушка. Офицерът слага торбичката там. Обискът минава , български кучета обръщат къщата нагоре с главата, нищо не намират и чудо, капитанът връща на майка ми торбичката с бижутата. Какво ще кажете за това?

И една смешна случка. Видели съветските войни вратовръзки на баща ми, така им се зарадвали, майка ми им подарила цял куфар с италиански вратовръзки и те си ги слагали върху униформите, „какая красота, галстук!“, въбще веселба и настроение.

Първият чужд език, който към проговорила, е руският. Аз съм си играла из вилата и влизах в хола при тях. Един ден майка ми ме търсила и аз съм отговорила от хола: „Маринче нету, она уехала в России“. Отново веселба.

А в това време баща ми ми е разказвал кака са го разпитвали в дома на слепите, как през нощите, пияни партизани са влизали в натъпканата килия, харесвали си някои хора, не знам по какво, изкарвали са ги на двора и се е чувало само картечниците.

Отново веселба,лагери, унижения и какво ли не. Баща ми оживя, но си отиде на 61 години от рак.

Щастлива съм, че Невена Крапчева беше моя приятелка. Имах и тази книга, но я подарих, както и почти цялата си библиотека. Мисля си, какво ли би казала Вена за сегашното положение в България.

Тя беше безкрайно ценен човек, уви изтощен организъм

Разсипаха я, таман си беше купила малко апартаментче на Струмица и скоро след това си отиде. Ценеше много майка ми, която почина на 100 години. Вена ми липсва много, такива хора като нея са рядкост. Знам какво ми е говорила за Костов, той е бил против реституцията, благодарение но Лучников живнахме малко, но малко, поехме си дъх

Имах голяма библиотека, дадох голяма част на градската библиотека. Аз нямам преки наследници, единственият ми син почина на 23 години от рак през 1989. Беше блестящ студент по история и четеше много.

Това е накратко моята драма, но живея още.


Няма коментари: