В-к „Тагесшпигел” Мосю Глюксман, миналата пролет Вие осъдихте мълчанието на много интелектуалци пред лицето на арабската пролет. Ето че сега бе свален от власт либийският диктатор Муамар ал Кадафи. Смятате ли, че времето потвърди правотата на Вашата позиция?
През март подкрепих незабавно акцията на Франция, Великобритания и НАТО. Тогава трябваше да се защитят гражданите в Бенгази от настъпващата правителствена армия. От времето на войните в бивша Югославия се обсъжда въпросът дали трябва да бъдат спирани диктаторите, които устройват кланета на цивилно население. Най-после имаме напредък в този дебат. Но въпреки това, разбира се, международната общност в повечето случаи продължава да допуска изтребването на цивилни граждани.
В това се състои знаковото значение на операцията в Либия. Защото тя представлява едно изключение.
Дали общественото мнение ще може да бъде убедено сега, че такива интервенции са необходими?
Не. Мнозинството от интелектуалците в Европа смятат, че не е правилно да се интервенира навсякъде по света. Има и правителства, които мислят по същия начин – особено едно правителство с голяма международна тежест: германското. Това, че Федералното правителство се въздържà от намесата в Либия е много забележително.
Външният министър Гидо Вестервеле обоснова германското въздържане при гласуването в Съвета за сигурност с непредвидими рискове.
Аз обвинявам германското правителство, че то по принцип толерира господството на масови убийци. Пред самия праг на Европейския съюз се намира Русия, която от 15 години изтребва чеченското население. Тази война досега е отнесла живота на 200 000 души – в една страна с 1 милион население. Насилие в такъв мащаб е уникално за целия свят. А Германия мълчи пред него.
Но канцлерката Меркел като че ли преследва по-критичен курс спрямо Русия от своя предшественик Шрьодер?
В началото имаше основания за такава надежда. Но междувременно г-жа Меркел за съжаление продължи политиката на г-н Шрьодер. При това германската политика отдава предпочитания на Русия дори пред ЕС. Заради газовия и нефтен внос от Русия Германия е готова да стане роб на руската енергийна политика, вместо да съгласува снабдяването с енергоносители със своите европейски партньори. Ако имахме една обща европейска позиция щяхме да преговаряме на равнопоставено ниво с доставчиците на световния пазар, независимо дали те са от Близкия Изток или Русия. Когато обаче Германия дава предимство и прави аванси на путинска Русия, това се отразява пряко и деструктивно върху интересите на целия Евросъюз.
Прав ли е тогава екс-канцлерът Кол, който обвини онзи ден германската външна политика, че си е загубила компаса?
Кол не единственият, който се изказва критично и сочи рисковете за европейската политика. И бившият външен министър Йошка Фишер стига по отношение на Русия до същата оценка. Такива прозорливи политици – и от двете страни на политическия спектър – са за жалост малцинство в Германия.
Нека се върнем към бунтовете в арабския свят: Какво означава успешната акция срещу режима на Кадафи за френския президент Никола Саркози?
Не знам какво означава тя за него, защото не мога да гледам нито в главата, нито в сърцето му. Но за Франция, тази акция е доказателство, че политиката, която Париж водеше по отношение на арабските държави няма вече бъдеще. През последните 30 години френската близкоизточна политика се ръководеше от идеята, че човешките права нямат никакво значение. Вместо това се приемаше за азбучна истина, че в Близкия Изток всичко зависи само от палестинско-израелския конфликт. Сега се оказва, че този въпрос не стои на първо място за младите хора в региона. Франция е изправена пред избора: или да се върне към старата си политика, или да признае най-после, че човешките права важат навсякъде по света.
Превод: Милен Радев
Няма коментари:
Публикуване на коментар