Чествания със и без политизиране

Милен Радев

Тези дни в Берлин преминават под знака на паметните прояви за почитане 50-тата годишнина от издигането на Берлинския зид в нощта на 12 срещу 13 август 1961 г.

При цялото многообразие на темите, формите и гледните точки, намерили място в медийните приноси, в официалните заявления, в публичните дебати и подиумни дискусии, не за пръв път ми прави впечатление нещо дълбоко сбъркано.

Общественото почитане паметта на загиналите бегълци от рая на милиционеросоциализма (© Димитър Инкьов), на дългогодишните затворници на съвестта, на мъките на разделените от Стената семейства се осъществява по един уникално асептичен, политически коректно хигиенизиран начин.

Анализът на десетилетното господство на източногерманския режим се свежда до лични човешки драми, до спомени за наистина мъчителни лични трагедии, най-често представяни обаче като „резултат на конфронтацията през Студената война“. Дори там, където вината на Източен Берлин за тежки нарушения на основни човешки права не може да бъде премълчана, се ползват атрибути като „режимът на ГДР“, „лидерите на Източен Берлин“, „нехуманния режим“ и пр.

Навлизането по-навътре в причините за тази десетилетна действителност е рядкост на ниво масов медиен дебат и особено на ниво официални становища на политическия „елит“. Обобщаването, търсенето на обяснения за абсурдния гедеренски граничен режим в самата същността на господстващата на Изток тоталитарна доктрина и практика са днес прерогатив на периферни обществени групи на репресирани жертви на стария режим, на смятани за „реакционни чудаци“ индивидуалисти.

С две думи – системния анализ на комунизма, разглеждането издевателствата на гедеренската реалност и на нейното наследство от коректна антикомунистическа позиция са рядкост тези дни в Германия. Осмелилите си да подходят към събитията и тяхното тълкуване от такъв ъгъл, просто наблягащите на термина „комунизъм“, рискуват медийна изолация, обществено маргинализиране и професионални проблеми.

Историкът Хубертус Кнабе, директор на Мемориала към затвора на Щази в Хоеншьонхаузен е най-красноречив пример за това. Големите медии съпровождат цитирането на неговото име неизменно с атрибути като „противоречивият“, „оспорваният“. Кнабе, както и други осмеляващи се – особено от кръга на лично пострадалите от социалистическия берлински режим - да протестират покрай вчерашните чествания срещу „разсеяното“ отминаване на комунистическата същност на ГДР, биват обвинявани в стремеж „да политизират“ анализа на миналото.

Едно абсурдно обвинение, което едва ли заслужава и мимолетно внимание. Но на което все пак се наложи да обърна внимание вчера, когато се сблъсках пряко с негови млади, фанатични адепти.

Познат е устойчивият успех на Изток на партията-наследничка на ГДР-ските комунисти, която след като си смени три пъти името, сега печели привърженици и в Западна Германия под „прогресивното“ название Левица. Тази партия управлява вече пета година федералната провинция Берлин в коалиция със социалдемократите, въпреки, че идеологическо и ментално много от членовете й са дълбоко затънали в догматичното блато на реалния социализъм.

Вчера, на мемориала за жертвите на Берлинския зид на Бернауер щрасе, сред редицата венци, положени пред запазения сегмент на Стената, изведнъж ми бодват окото кървавочервени гербери и също тъй кървавочервени ленти със златен надпис: „От ръководството на партията ЛЕВИЦА, Берлин“. Многобройното гражданство, спиращо се пред този венец роптае с неприкрито раздразнение. Недалеч, край бордюра е паркирана полицейска кола, която според предположението на възмутени посетители трябва да пази венценосната гавра с паметта на жертвите на граничния режим, установен от партията-предшественица на „Левицата“.

Повторачвам се в лентата на венеца и установявам, че за разлика от кратките, но изразителни послания на почит към разстреляните на Стената, с които са изпъстрени другите венци на партии и организации Левицата умело и с присъщия й цинизъм се е измъкнала от дилемата – хем да не скандализира с отсъствие коалиционните си партньори, хем да не засегне чувствата на верните си членове. На венеца е  написано кратко и многозначително; „В памет“…

А сега, де? В памет на кого – на врабчетата, станали по погрешка жертва на самострелящите устройства по телените заграждения? На дивите зайци, разкъсани от мините в кльона? Или на непрежалимите и снабдени от режима на ГДР с ореола на социалистически мъченици граничари, загинали при престрелки или докато са се опитвали да осуетят някое бягството на Запад?

Помислено, сторено. Вадя листче и химикалка и мушвам пред венеца следната бележка под надписа „В памет“: „…на загиналите граничари ли? А какво става с жертвите?“ Име, подпис и - ето ти сензация. Възбуденото гражданство се трупа, щракат камери, жужат камкордери. Поощрителните и утвърдителни коментари нямат чет.

Не щеш ли, след 10-на минути минаваме пак покрай това място. Една лелка тича и шушне: „Майн хер, майн хер, зорът е голям, прибраха Ви листчето!“…

Бре! Ами сега? Бива ли като отявлен балкански субект, при това реакционер, да оставим провокацията без отговор? Питаме с вежди лелката „Кой беше?“. Тя сочи някаква невзрачна двойка индиферентно взираща се в редицата с венците.

Припваме към тях, приближаваме се на пръсти в гръб и не щеш ли, забелязваме под мишницата на девойката, грижливо сгъната нашата хартийка. Хоп, и листчето се озовава в ръцете на законния си собственик.

Девойката се обръща и ме гледа като политкомисарка в нужник, на който вятърът току що е отнесъл паянтовата врата.

„Какво Ви кара, моме, да ми прибирате бележчицата?“, питам.
„Амчи, това тук не е място за политизиране, това е място за почит!“, казва.
„А? На Вас това ли Ви е работата, да осуетявате политизирането?“ – „Ами да, толкова колкото и на Вас Ви е работа да пишете такива провокации…“
„Моя работа е да си изразявам мнението когато и където искам“, отговарям. „А на Вас очевидно, както на татковците и дядовците Ви, работата е да цензурирате и прибирате това, което не Ви е удобно?“

Публиката наоколо ръмжи в неустановена тоналност…

Мушнах си пак листчето под венеца, постоях малко наоколо да поснимам и послушам (признавам си - от пуста суетност и любопитство) одобрителните коментари на берлинчани, пък се метнах на  велосипеда и отпраших към писалището. Зер, нали трябва текстове да се пишат и видеоклипове да се монтират.

И то все политизирани!