Кръгла маса или подсъдима скамейка?

Владимир Буковски

За онези, които четат тези редове, Владимир Буковски няма нужда от многословно представяне.

Може би най-голямото и влиятелно име сред живеещите днес съветски дисиденти и противници на болшевишкия режим, политзатворник и пленник на съветската наказателна психиатрия (общо 11 години в неволя).

През 1976 г. е разменен за генералния секретар на чилийската компартия Луис Корвалан. Народът до днес помни това легендарно събитие и го споменава с гениалната частушка

Обменяли хулигана
на Луиса Корвалана.
Где б найти такую блядь,
чтоб на Брежнева сменять!

Владимир Константинович Буковски се установява във Великобритания, където живее, работи, преподава и пише книги до днес.

Активен критик е на посткомунистическата действителност в Русия, но и на все по-деградиращия Евросъюз с неговата откъснала се от реалността, наподобяваща маразматичното съветско Политбюро политическа класа.

В този текст, публикуван на неговата колонка на сайта на радио „Ехото на Москва“ Буковски излага прямо, шокиращо, без грим и маска виждането си за предстоящите на Русия в близко бъдеще събития и тежки решения.

Смятам за важно този текст да стигне и до българския, изнемогнал от „кръгли маси“, от „мирен преход“, от продажни лидери и от късно идващ акъл в главата му, читател…

М.Р.

---

В днешните спорове в Русия около възможностите за преговори с режима на „мошениците и бандюгите“ според мен се пропуска самата същност на проблема.

Всички разбираме, че става дума не просто за мошениците и бандюги, но и за убийци; но до сега само малцина се осмелиха да го кажат на глас.

Този режим се държи на кръв в буквалния смисъл на израза.

Всъщност той започна с престъпления против човечеството, с взривовете на жилищните блокове, с геноцида в Чечения.

През цялото време докато този режим съществува, той убиваше хора: Старовойтова, Шчекочихин, Юшенков, Политковская, Литвиненко, Естемирова, Маркелов, Бабурова, Червочкин, Аушев, Магнитски – това са имената само на най-известните от неговите жертви. Докато тези престъпления не се разследват, докато виновните не бъдат изправени пред съда, ние не можем да кажем, че с кремълската банда е свършено.

Защо мнозина, които така охотно (и справедливо) обвиняват режима в корупция, в лъжа, фалшификации и провокации, та даже в узурпиране на властта, не се решават да говорят за най-страшните му престъпления?

Безспорно, да се повдигат такива обвинения е тежка отговорност.

Нека допуснем, че с мошеници и бандюги все някак може да се договори човек по мирному: да върнат награбеното и да се разкарват, където им видят очите.

Но когато става дума за убийства, връщането на откраднатия живот е невъзможно – следователно с убийци компромисът е невъзможен.

Когато откраднат от народа Газпром, Лукойл и гласовете му на избори, народът може все пак да прости на крадците. На убийци обаче никой не може да дава прошка. Живите нямат право да сторят това.

И тук съвсем не става дума за отвлечени морални разсъждения – опираме до въпрос от практическата политика.

Неслучайно главните лозунги на сегашните обществени протести се формулират с термини, така да се каже, от криминалното право. Страната въстава не против нечия политика, не против някаква идеология, а именно против криминалните във властта.

Такава революция не може да завърши с „кръгла маса“,с една по същество сделка на престъпниците с правосъдието. Тя може да завърши само със съд. В най-лошия случай - със саморазправа.

В този смисъл опитите да се „устрои диалог“ с властта са не просто вредни, но и самоубийствени.

Десетки и стотици хиляди хора излизат на улицата за да искат правосъдие, а съвсем не някакви „кръгли маси“ с кремълските мутренски вождове. Всякакви преговори в такава ситуация ще се възприемат като престъпен сговор; а този, който отиде на такива преговори – като съобщник на мафията.

След като поживя достатъчно дълъг исторически период под гнета на един мафиотски режим руският народ много чувствително усеща етиката на вътрешнобандитските „разборки“. Естествено и оправдано е за нас да приложим това си знание към нашата днешна конфронтация с Кремъл.

Прав беше умиращият Дон Корлеоне, когато наставляваше своя млад наследник: войната е неизбежна и първият, който ти предложи да влезеш в преговори с врага е предател. А нашият народ и „Кръстника“ е гледал, но също така – и това е още по-важно – е изживял живота си в Русия. Обществото и сега не питае кой знае какво доверие към политиците. Но бръщолевенията за някакъв „диалог с властта“ ще го подрони окончателно.

Такова безкомпромисно отношение към самозваните преговарящи е напълно оправдано – включително и изхождайки от нашия исторически опит.

Преди четвърт век демократическата опозиция попиля решаващи години в някакъв си „диалог“ с издъхващата съветска власт. В резултат на това номенклатурните мошеници и бандюги успяха най-спокойно да се преквалифицират на „демократи“ и в това си ново качество да останат на власт.

Диалогът тогава уж беше нужен за да стане смяната на режима мирно, безкръвно. Но минаха само няколко години и се оказа, че вместо смяна на режима имаме само смяна на декорацията: същите бандити, преоблекли се в друга униформа, се заеха да убиват и да изтезават хората в Москва, в Чечения, в милиционерските участъци по цяла Русия...

Хубава „безкръвна революция“, няма що - реки от кръв, а свобода и демокрация както нямаше преди, така няма и до днес.

Всъщност и полската  „кръгла маса“ трудно може да се сметне за положителен исторически опит.

Да си спомним: режимът успя тогава да си изтъргува покрай другото две трети от местата в Сейма и президентския пост за преходния период. И естествено, полската номенклатура използва този преходен период за да укрепи своите позиции, да се задържи на повърхността (при това с парички, с власт и с медии) в нова Полша.

„Кръглата маса“ затрудни и забави оздравяването на страната с цяло едно поколение. Както по-късно се изясни от архивите, в онзи момент не е имало никаква реална нужда за опозицията да се съгласява на отстъпки. В свой кръг самият Ярузелски признава тогава, че ако я нямаше „кръглата маса“, режимът му е нямало да се задържи и няколко месеца.

Нека не забравяме обаче, че в края на краищата – макар и 20 години по-късно – но на поляците все пак им се наложи да поставят Ярузелски и другарите му на подсъдимата скамейка.

Класически пример за бързо и без рецидиви избавление от тоталитарната зараза е следвоенна Западна Германия.

Разбира се нейното оздравяване стана възможно само благодарение на Нюрнбергския процес. Едва след като се разкрият и осъдят всички престъпления на режима една страна може да върви напред. На Полша й трябваха почти двайсет години за да се убеди в това от собствен опит. На някаква си Камбоджа й трябваха повече от трийсет години, но и лидерите на „червените кхмери“ застанаха в края на краищата пред съда.

Русия, която на времето не се реши да устрои съд над съветския режим, заплати за това по-скъпо от всички.

Иска ми се да вярвам, че този път няма да повторим същата грешка.

Разбира се, че кремълската мафия ще се постарае да предотврати такъв съд на всяка цена. Те не са от хората, които биха се отбранявали героично до последния патрон. Но са готови до последно, без задръжки да играят своя решителен коз – реалната или мнима заплаха с кръвопролитие. Най-вероятно, именно с цел да ни натикат зад „кръглата маса“ – което като минимум би означавало имунитет за цялата банда на кремълските тартори.

Имунитетът обаче е на само един цивилизован отказ от мъст, той е освен това би означавал и отказ от разследване на техните престъпления. Може и да хвърлят връз копията на стражата един, двама от най-омразните боляри – примерно шефа на избирателната комисия Чуров или самия Путин (този вторият, впрочем, е във всеки случай опасно да го оставят дълго жив – знае прекалено много и ако не щеш ли нещата стигнат до съд, току виж предал съучастниците си).

Но на много хиляди други мошеници и бандюги не им е написано на челото, че са мошеници и бандюги. За тях е нужно обективно разследване и справедлив съд, а имунитетът би означавал за такива фигури вечна презумпция за невинност. Ще се извърши смяна на лидерите, някакви си там козметични реформи, но не - смяна на режима. „Лубянската престъпна групировка“ пак ще се извърти и ще си остане на власт, незабелязано ще открадне и тази революция.

Нали затова са си мошеници и бандюги...

С две думи, ако наистина се състои такава „кръгла маса“, то кръглите на нея ще сме само ние. По-точно - кръгли идиоти, успели пак да проспят завоюваната на скъпа цена победа.

И като се надигнат тогава по цялата страна новите „ приморски партизани“ * за да раздават както те си знаят правосъдието, което им бе откраднато – кой ще може да ги осъди?

Виновните няма да са те, а самозваните лидери на революцията, които предадоха нейните справедливи искания, които крещяха заедно с народа „няма да забравим, няма да простим!“, но тутакси припнаха да търгуват със забравата и с прошката в замяна на министерски портфейли.

Не, не за „кръгла маса“ трябва да мислим ние сега, а за нашия собствен дълг пред страната и историята: как да осъществим правосъдие и при това то да е в цивилизовани форми.

За щастие докато високочелите московски политици все още се оплитат в илюзии, из страната се намериха и по-отговорни хора. В регионите вече стартира движение за избиране на обществени трибунали за разследване и за правова оценка на престъпленията на режима. Даже без наказателни пълномощия, такива трибунали ще помогнат да се избягнат от една страна саморазправите, а от друга – да се сложи край на безнаказаността.

Разбира се заедно с регионалните ще е нужен и всеруски трибунал за разследване на най-мащабните престъпления на режима. Без никакво съмнение в самото начало ще трябва да се състои разследването на неговия първороден грях – взривовете на жилищните блокове през 1999 година, които и докараха този режим на власт.

Ако за разследването фактите и доказателствата са все още недостатъчни, тогава напълно законно става искането да бъдат отворени и оповестени всички документи, свидетели и заподозрени, нужни за такова следствие. Но работата трябва да почне още сега.

Утре може и да е прекалено късно.

Режимът разбира се ще се защищава – наивно и безотговорно е да очакваме лека победа след само няколко митинга. Дори сега вече режимът се намира в положението на знаменития путински плъх, натикан в ъгъла **. Преди много години, в очите на плъха, Путин вижда своето бъдеще – и ако тогава не успява напълно да разбере смисъла на пророческата случка, то несъмнено трябва да я е проумял миналият декември.

Въпросът сега е само един – ще дадем ли възможност на плъха да се нахвърли върху нас или ще ударим първи? Като ще удряме, трябва да удряме по най-уязвимото място.

Колкото по-бързо видим сметката на този плъх, толкова по-безболезнено ще мине всичко за страната.

Нека не се заблуждаваме: конфронтацията с властта е неизбежна, трябва да се готвим за нея и ако на нас сега ни е нужен полският опит, то не опитът на „кръглата маса“, а полското противостоене на военното положение.

Трябва да сме готови за това, че режимът ще се опита да интернира опозиционните лидери и активистите както от центъра така и по места. Трябва да се подготвят за този случай резервни квартири, телефони, достъп до интернет, прости средства за печат. Трябва да сме готови и за това, че интернетът и мобилните връзки ще бъдат за известно време изключени изцяло – затова трябва да подготвим алтернативни средства за комуникация. Трябва да се приготвим и за ситуация, в която опозиционните медии няма да могат да функционират и да се договорим предварително за извънредни средства за информиране и организация.

Конфронтацията не може да бъде избегната – трябва да мислим за това как да се избегне кръвопролитието.

Преговорите в това отношение нищо не могат да помогнат, както не биха помогнали преговори с притиснат в ъгъла плъх. Да допуснем, че ще изтъргувате с тях обещание да не използват сила – на кого ще помогна такова обещание, кой ще му повярва? Докато в Кремъл седят серийни убийци, опасността от кръвопролитие няма как да изчезне. Трябва да се спасява страната, да се спасяват невинни животи, но не заедно с тях, а от тях.

Ако режимът е все още достатъчно силен за да отбие революцията, то той няма да тръгне на съществени отстъпки, а ще използва преговорите за да разцепи и компрометира опозицията. Ако обаче режимът е вече толкова слаб, че да е готов на сериозни договорки, то тогава ние самите не бива да се съгласяваме на отстъпки.

Тогава вече трябва да искаме безусловна капитулация. Не бива да допуснем революцията да стане кървава, но не бива и да допуснем тя да се превърне във фалшива. Както  показва опитът, фалшивата революция също се обръщат в реки от кръв.

Разбира се, не е възможно да се предвидят всички сценарии на събитията.

Трябва да помним само едно: че си имаме работа с лъжци и престъпници, че в тях вяра не бива да има, че компромисът с тях е невъзможен. И освобождението на политзатворниците, и честните избори, и разследването на престъпленията на режима не могат да бъдат обект на пазарене.

Такава е безусловната, ясно изречена воля на народа и всякакви отстъпки по тези въпроси съвсем основателно ще се възприемат като предателство. А докато режимът не е готов да капитулира, с него просто няма за какво да се говори. От моя гледна точка прост и логичен отговор на всички тези въпроси още отдавна е дал Иван Андреевич Крилов:

„Ти сив си, а пък аз съм друже побелял,
И вълчата природа ваша знам отдавна
Затуй си имам обичай един:
Със вълци моабетът става чак когато,
кожухът им го проснеш на стобора“.

---

* въоръжена групировка от 6 младежи в Приморския край, която през 2010 година извършва редица нападения над местни милиционери и сътрудници на МВР като отмъщение за безскрупулния терор на милицията срещу гражданите. Групата е унищожена след операция на над 1000 спецбойци. – бел. прев.

** Путин разказва в едно прословуто интервю как в детството си гонел с пръчка огромен плъх във входа на дома си и на края го притиснал в ъгъла. Плъхът като видял, че вече няма накъде да бяга, се обърнал и се хвърлил върху малкото Путинче. „Тогава разбрах веднъж за винаги какво значи изразът ‘да те натикат в ъгъла‘ “, споделя днешният кремълски стопанин. – бел. прев.

Автор и преводач като по-млади и жадни

Превод: Милен Радев